Втората възможност беше садизъм: на някого да му е приятно да гледа как Хейт се гърчи от безпокойство - от чиста отмъстителност или пък защото е загубил дете при сходни обстоятелства и измъчването на мъж, извършил престъпление спрямо друго дете, го доближава най-много до измъчването на онзи, който е посегнал на неговото дете.
Третата възможност бе тази, която ме интересуваше най-много, макар да се опитвах да не ѝ отделям специално внимание, за да не разсъждавам предубедено и така да пропусна решаващи доказателства в полза на другите две. Както бе казала Ейми, тази възможност бе Рандъл Хейт да е взет на мушка от човека, отвлякъл Ана Кор, като прелюдия към превръщането му в изкупителна жертва за престъплението. Ако случаят беше такъв, тогава щеше да е необходимо Хейт да изпадне в паника, да избяга и информацията за неговото минало да бъде разкрита анонимно пред полицията и пресата, така че посоката на разследването да се отклони от човека, отговорен за изчезването на Ана, и да се насочи към него. Дори и ако Хейт не избяга, нищо не пречеше информацията да изтече и разследването да тръгне в друга посока.
Но пък Хейт можеше да не устои на напрежението и посъветван от адвоката си, да отиде в полицията, да признае истината за своето минало и така на теория да обезвреди единственото оръжие на своя мъчител: тайната, в която бе пазено някогашното му престъпление.
Обаче Хейт нямаше алиби за деня, в който бе изчезнала Ана Кор, и това бе сериозен проблем. Той ни бе казал, че си е бил вкъщи и е преглеждал документацията на мебелна фирма, базирана в Нортпорт. Счетоводните книги и фактурите били в пълен безпорядък и той възнамерявал да прекара целия ден, опитвайки да въведе някакъв ред. За беда бил поразен от двайсет и четири часов грип и през повечето време повръщал или лежал на дивана в замаяно състояние. Затова не бил включвал компютъра, нито пък бил използвал телефона или интернет. Нямал никакви посетители и каквото успял да хапне, било от домашния му хладилник. Никакви доставки на храна, нищо, което да потвърди присъствието му в къщата. Така че ако се обърнеше към полицията, Рандъл Хейт щеше да се превърне в заподозрян дори и да е напълно невинен. Онова, което щеше да последва, щеше неминуемо да промени неговия живот, а желанието му бе да живее както досега - ако това изобщо беше възможно. Той беше напълно наясно, че никой повече няма да му даде нова самоличност, и се боеше, че ако миналото му стане известно, при наличието на интернет истината ще го преследва навсякъде. Рандъл Хейт беше изтерзана душа. Ейми бе опитала да го успокои, че двамата с нея ще направим всичко по силите си, за да го защитим, но виждах в очите му, че той не го вярваше. Грижливо изграденият му живот се разпадаше и маската, която бе носил, се смъкваше от кожата му, лющеше се и падаше, за да открие отново лицето на убиеца Уилям Лагенхаймър.
6
Дъждът валеше, нощта бе паднала и топлината на баровете примамваше минаващите по хлъзгавите улици мъже и жени като зов на сирени, макар че онези, които се отзоваваха, навярно биха намерили и сами пътя към подобен род заведения или поне към дупките като този бар в Уобърн. Мъжете и жените, които се събираха тук, нямаха особено желание да се прибират в дома си, а онези, които деляха този дом с друг, знаеха, че не са очаквани с нетърпение.
Наричаше се „Уондърър“[9] и най-много му подхождаше да бъде определен като еволюирал, по своему, при все че еволюцията му можеше да се оприличи само на тази при примитивно животно, което е сменило хрилете си с бели дробове, изпълзяло е от морето на сушата и след това не се е развивало повече, отказало се е от всякакво намерение за по-нататъшно усъвършенстване, задоволявайки се с усъвър-шенствания примитивизъм. Специфичното му развитие бе протекло в следния ред: пияница подава бутилка на друг пияница; двамата пияници намират пейка, на която да сложат бутилката; трети пияница, но по-малко пиян, идва и им помага да си налеят пиячката; някой вдига стена около тях, за да имат на какво да се облягат, докато се тровят с алкохол; добавя се покрив, та дъждът да не пада в чашите; отвън се окачва табела, прогласяваща пред целия свят, че „Уондърър“ е отворен и работи. Край.
Подът беше покрит с евтини зелени плочи, напомнящи за болнична лавка, които бяха почернели от фасовете, стъпквани върху тях през годините. В далечния ъгъл имаше джубокс, но никой не си спомняше някога да е бил използван. Той оставаше включен и привидно на разположение на клиентите, но само пияните и случайните посетители опитваха от време на време да пуснат някоя песен и тогава той просто гълташе парите им и продължаваше да мълчи. Барманът посрещаше всяко оплакване от своенравното поведение на автомата с повдигане на раменете. Той информираше недоволните, че джубоксът бил взет под наем, че поддръжката му била работа на фирмата собственик и че само на нейните служители било разрешено да бърникат из чарковете ѝ, но всичко това бяха лъжи, толкова нагли, че бе цяло чудо как езикът му не се превръщаше в пепел и не се изсипваше от устата му още преди да е изрекъл последната. Ако жалващият се действително държал толкова много на своите петдесет цента, продължаваше той, можел да напише писмо до фирмата, стига да успеел да изрови отнякъде името ѝ - което би било трудно, защото такава фирма не съществуваше. Автоматът бе собственост на бара още откакто отговорната за присъствието му тук компания бе излязла от бизнеса. Барманите не забогатяваха кой знае колко от постепенно трупащите се центове, но поне имаше с какво да се развличат. Понякога някой от посетителите започваше да блъска джубокса, за да го накара да свири или поне да му върне парите, и тогава, ако имаше късмет, получаваше предупреждение, а ако нямаше, го изхвърляха. Ако ли пък късметът съвсем го бе изоставил и човекът се бе държал като идиот още преди да се захване с джубокса, тогава го изхвърляха през задната врата и никак не беше изключено да се препъне по пътя, да удари главата си и да се нарани, което не будеше у никого чувство на разкаяние, освен у него самия.