Ала до подобни действия се прибягваше рядко. Местните бяха наясно с естеството на бара, а външни хора почти не го посещаваха. Името му не беше неподходящо, тъй като той не се отличаваше с нищо и привличаше хора без особени национални, спортни или расови пристрастия, заради които да се нервират. Собственикът му беше поляк, управителят - италианец, а барманите бяха все със смесена кръв и единствената им обща особеност бе, че са бели, защото Уобърн, Масачузетс, беше деветдесет на сто бял, пет на сто азиатски и пет на сто всичко останало, при което не-белите десет процента предпочитаха да стоят настрани от „Уондърър“. Просто нещата стояха така и никой не си правеше труда да ги коментира. Декорацията на „Уондърър“ бе неутрална, главно защото нямаше никаква декорация, ако не броим единственото пукнато огледало. Столовете бяха различни и не стояха стабилно на пода. Масите бяха черни и червени, с покритие от фалшив мрамор. Столовете край бара бяха от потъмняла стомана с черни винилови седалки, тапицирани за последен път, когато мениджър на „Ред Сокс“ бе още Джон Макнамара и те едва кретаха, точно преди да го заменят с Джо Морган и отборът да спечели общо деветнайсет от двайсет игри и да щурмува купата на източната дивизия, събитие, което в „Уондърър“ мина относително незабелязано, тъй като по онова време там нямаше телевизор, а и до днес няма. „Уондърър“ се интересуваше от спорт не повече отколкото от политика, изкуство, култура, филми и всякаква друга страна на живота, която не е свързана с наливането на алкохол и получаването на пари срещу него. Имаше редовни посетители, но освен че ги поздравяваха по име, когато бяха в настроение за това, никой от барманите не си правеше труда да се запознава по-обстойно с подробностите от битието им. В по-голямата си част редовните клиенти на „Уондърър“ идваха тук, за да бъдат оставени на спокойствие. Не се интересуваха особено от другите хора, както не се интересуваха и от самите себе си, така че поне бяха последователни.
Но и след повече от четирийсет години барът продължаваше да работи, защото познаваше своя пазар. Този пазар се състоеше от пияници, които пребиват съпругите си.
Състоеше се от жени само на стъпка от проституирането, които се продаваха срещу пиене, компания и различно легло от толкова време, че бяха успели някак да убедят сами себе си, че краткотрайните свалки са равнозначни на истински връзки. Състоеше се от новопристигнали, представящи се само с малките имена, които търсеха работа, но не казваха каква точно е тази работа, дали се изисква номер на социална осигуровка и дали е напълно законна. Състоеше се от работници с износени ботуши и карирани ризи, които оставяха зад бара бележки за други мъже, и от бизнесмени с евтини костюми и ризи без вратовръзки, тръгнали за „някъде другаде“, които се отбиваха пътьом, „за да се срещнат с един човек“, или по друга, също толкова мъглява причина, която да оправдае краткото им спиране в „Уондърър“.