- Искаш ли да направим един експеримент? Ето ти един експеримент. Затвори очи.
Райън не затвори очи. Не искаше да ги затваря. Не му беше приятно да седи редом с Демпси със затворени очи. Вече бе близо до извода, че не му е приятно да седи редом с Демпси дори и с широко отворени очи.
- Защо да си затварям очите?
- Просто искам да ти покажа нещо. Хайде, затвори ги.
Райън затвори очи и зачака. Минаха пет секунди и Демпси каза:
- Добре, отвори ги.
Когато Райън погледна, дулото на пистолета бе на два сантиметра от лицето му и макар да бе очаквал нещо такова, шокът беше достатъчно силен, за да накара сфинктера му да се отпусне, и той с големи усилия си възвърна контрола над него, преди да се беше изложил.
- Видя ли? - каза Демпси. - Опасен или не, това нещо ще го накара да слуша внимателно.
Райън преглътна. Не проговори, докато не се увери, че в устата и гърлото му има достатъчно влага.
- Свърши ли? - каза накрая.
- Просто се шегувам с теб. - Демпси свали пистолета. - Ти наистина си прекалено чувствителен.
Райън поклати глава. Искаше му се да поеме дълбоко въздух. Искаше му се да опре глава в студения прозорец и да чака, докато вълните на ужаса престанат да пулсират в него. Искаше му се да престане да бяга и да се крие. Започнал беше да мисли, че страхът от опасностите, които го дебнат, е по-ужасен от всичко, което може да му се случи.
- Не ми клати глава - каза Демпси. - Какво?
- Нищо.
- Ей, съжалявам, доволен ли си?
- Да бе.
- Хайде, не ставай такъв.
- Почти ме накара да се подмокря.
Демпси потисна усмивката си.
- Вината е моя.
- Заради цялата тази бира е, която ме накара да изпия.
- Цялата тази една бутилка?
- Бирата просто минава през мен. Не знам какво има в нея. Може да съм алергичен.
Демпси слезе от колата, скрил пистолета в гънките на палтото, и Райън го последва. Наоколо нямаше жива душа, по улицата не минаваха коли. Далеч от Бостън се чувстваше малко по-добре. Последната им подобна работа бе в Евърет, който първоначално е бил част от Чарлстаун, и дори историческата му връзка с града, където се бяха подвизавали преди това, го бе карала да се изпотява. Ако си покажеха физиономиите в Чарлстаун, щяха да са мъртви още преди да са се сменили светлините на най-близкия светофар.
Тръгнаха по късата алея към входната врата и докато вървяха, Демпси оглеждаше неподдържаната морава и буренака в цветните лехи.
- Безобразие - каза той.
- Зимата наближава - възрази Райън. - Бурените ще замръзнат. Тревата няма да расте. Какво значение има?
- Показателно е за състоянието на духа. Човек или изпълнява всичките си задължения, или не изпълнява никое от тях. Точно така си е навлякъл тези неприятности.
- Защото не си е косил моравата ли?
- Да, защото не си е косил моравата. Какво ти става тази вечер?
Демпси натисна звънеца, но вниманието му бе насочено към неговия партньор.
- Дават бейзбол. Бих предпочел да го гледам.
- Ами, и тук се играе бейзбол. Той плаща сметките ти. Ти си с бухалката. Не внимаваш ли, правиш грешки.
- Този човек кара такси. Какво ще ни направи, ще ни надуе сметката ли?
Зад заскреженото стъкло се появи сянка и Демпси успя само да вдигне предупредително пръст, после вратата се открехна и се показа женско лице. Райън видя, че предпазната верига беше на мястото си, но му се стори хлабава. Това и фактът, че жената бе отворила вратата след мръкване, означаваше, че съпругът ѝ навярно още не се е прибрал. Сега Демпси щеше да има още нещо, заради което да мрънка, защото Райън бе настоял да тръгнат от бара толкова рано.
- Госпожа Нейпиър? - поде Демпси.
Жената кимна. Изглеждаше уморена и много износена, също като дрехите си, но Райън си помисли, че може пък да чисти добре. Малката част от тялото ѝ, която се виждаше през пролуката, изглеждаше в добра форма.
- Търсим съпруга ви.
- Той е на работа.
Райън виждаше как жената опитва да прецени ситуацията. Минаваше девет, пред вратата ѝ стояха двама непознати мъже, които вече знаеха, че съпругът ѝ не е у дома. Разполагаше с две възможности: първо, да каже, че в къщата има още някого, или...
Тя избра втората.
- Но очаквам да се върне скоро, мога да му пратя съобщение, ако желаете.
- Предпочитаме да почакаме и да му го предадем лично, ако нямате нищо против - рече Демпси.
Устата на госпожа Нейпиър се отвори и се затвори. Явно започваше да се безпокои. Може би знаеше, че съпругът ѝ работи допълнително, или просто се беше досетила, когато парите бяха потекли по-изобилно. Райън се питаше дали е от жените, които задават въпроси. Но и да беше, Нейпиър едва ли бе от мъжете, които биха ѝ отговорили. Той винаги му се бе струвал мрачен и мълчалив, а и тя нямаше вид на жена, глезена с излишно съпружеско внимание. Но каквото и да знаеше или да подозираше, то навярно ѝ беше достатъчно, за да свърже появяването им пред вратата на къщата с всяко едно от съмненията си за състоянието на нещата около него. Райън бе убеден, че той самият е в състояние да се слее с тълпата и да изглежда като обикновен човек, но Демпси носеше със себе си миризмата на улицата. В най-добрия случай можеха да очакват, че тя ще се обади на мъжа си и ще го предупреди. В най-добрия.