- Ами, не съм сигурна кога ще си дойде.
- Скоро - рече Демпси. - Казахте, че ще се прибере скоро.
- Това се променя. Никога не знам. Той кара такси. Ако вечерта е добра, понякога остава до късно.
- Тази вечер е тихо навсякъде. Не очаквам да закъснее.
- Очевидно не мога да ви попреча да чакате в колата си - каза госпожа Нейпиър. - Студено е. Ще затворя вратата.
Опита се да го стори, но Демпси бе пъхнал крак в отвора. Райън видя как лицето ѝ пребледня.
- Моля, дръпнете си крака - каза тя.
- Бихме искали да чакаме вътре - отвърна Демпси. - Както казахте, навън е студено.
- Ако не махнете крака си, ще извикам полиция.
- Това решава въпроса - каза Демпси. - Ръката му се стрелна през пролуката и сграбчи госпожа Нейпиър за косата, дръпна я към себе си и лицето ѝ бе притиснато между вратата и рамката като в сандвич. Остави я да види пистолета.
- Махни веригата.
- Моля ви...
Той притисна силно дулото в челото ѝ.
- Няма да повтарям.
- Не мога да я махна, без да затворя вратата.
- Няма нужда да я затваряш съвсем.
- Трябва малко да я притворя.
- Добре. Дай ми лявата си ръка.
Жената се поколеба. Демпси натисна дулото още по-силно в главата ѝ. Тя извика от болка.
- Спокойно - каза инстинктивно Райън и Демпси оголи зъби предупредително.
- Дай ми ръката си - повтори той.
Тя направи каквото ѝ бе казано. Китката ѝ бе много тънка и крехка като на пиле. Демпси обърна дланта ѝ така, че пръстите ѝ легнаха върху рамката на вратата. Подаде пистолета на Райън, после извади от джоба си нож. Освободи острието и го притисна силно под горните стави на пръстите. След секунда потече кръв.
- Ако се будалкаш с мен, ще ти отрежа върховете на пръстите -каза Демпси. - Затвори вратата до ръката си и свали веригата.
Тя затвори бавно вратата. Чуваха я как опипва веригата.
- Още не може да се отвори - каза накрая.
- Постарай се повече.
Тя натисна вратата, опитвайки се да я притвори още малко, и кръвта потече по-силно.
- Боли.
- Можеш да спреш болката.
Демпси започваше да става нетърпелив. До този момент улицата бе празна, но сега от изток се задаваше мъж, разхождащ кучето си преди лягане.
Веригата падна. Вратата се отвори и те влязоха вътре.
- Прекрасно. Съпругът ти ли купи това?
Демпси бе застанал до телевизор с плосък екран, от онези, които бяха толкова големи, че човек трябваше да върти глава, за да види цялата картина. Изглеждаше като току-що изваден от кутията. Под него имаше блурей плейър, декодер за кабелна телевизия и усилвател за домашно кино. Всичко това бе грижливо подредено, впечатлението се разваляше единствено от прането, проснато на сушилка отзад до радиатора.
Госпожа Нейпиър кимна. Още бе бледа и трепереше от преживения ужас. Райън бе намерил чиста кърпа в кухнята и ѝ я беше подал да превърже наранената си ръка. Ножът бе срязал кожата и без да се упражнява особено силен натиск и през кърпата се процеждаше доста кръв.
- Нов ли е? Изглежда нов.
Госпожа Нейпиър си върна гласа.
- Съвсем нов е.
- Карането на такси трябва да е по-доходно, отколкото съм си мислил - каза Демпси. - Ако знаех, че могат да се изкарват такива пари, и аз щях да карам такси. Ти как мислиш, дали и ние да не се захванем с този бизнес?
Райън не отговори. Струваше му се, че госпожа Нейпиър всеки момент ще повърне. Първият етаж на къщата представляваше отворено пространство само с една декоративна арка, която отделяше кухнята от дневната. Тръгна към умивалника.
- Къде отиваш?
- Тя е в шок. Отивам да ѝ донеса вода.
Демпси погледна госпожа Нейпиър.
- В шок ли си?
За момент тя запази мълчание, после каза:
- Не знам. Повдига ми се.
- Значи си в шок - рече Демпси.
На плота за отцеждане на съдовете имаше чаши. Райън напълни една с вода и я занесе на госпожа Нейпиър. Тя взе чашата, но не каза благодаря. Не че го бе очаквал, но все пак щеше да е учтиво.