Поведението му ставаше все по-изменчиво. Досега Райън бе срещал само наркомани и алкохолици, които се държат по този начин - в един момент са дружелюбни, а в следващия стават агресивни и единственото предсказуемо нещо у тях остава непредсказуемостта им. Но Демпси не бе нито наркоман, нито пияница. Придържаше се към двете бири, когато влезеше в бар, и Райън не го бе виждал да дръпне дори веднъж от цигара с марихуана. Може би имаше нужда от лечение, но той не беше човекът, който ще го съветва да иде на психиатър. Затвори очи, но бързо ги отвори отново, когато в съзнанието му изплува дуло на пистолет и измести всичко друго от там. В мига, в който бе погледнал в онова черно немигащо око, бе усетил колко лесно може да се прости с живота и фактът, че е смъртен, бе оставил своя отпечатък върху него. Чудеше се дали ще види куршума, който ще го убие, дали в онази последна част от секундата окото от черно ще стане сребристосиво, ще бъде запълнено от куршума и после изпразнено, а куршумът ще влезе в него и ще излезе, вземайки със себе си неговия живот. „Просто се шегувам с теб.“ Така бе казал Демпси. Ала не се шегуваше, ни най-малко. Сякаш беше надникнал дълбоко в сърцето му и бе видял, че е способен да го предаде. Пистолетът беше предупреждение. „Виж, Франки, аз съм по-възрастен от теб - по-възрастен, по-корав и по-мъдър. Знам как мислиш, защото и аз бях като теб - едно време. Това е разликата между нас: аз някога съм бил като теб, но ти никога не си бил като мен. Имам малкото предимство, което човек получава от възрастта, утешителна печалба за загубата на бързината, забавените рефлекси. Знаеш как мислят младите, но те не знаят как мислиш ти. За хора като нас това е важно. Постоянно си една-две стъпки пред младия, така че когато той се обърне срещу теб, когато посегне към пистолета, ти вече държиш своя в ръката си, защото си го очаквал.
Познавам те, Франки.
Познавам те.“
Райън потръпна. Гласът бе прозвучал така отчетливо, сякаш Демпси седеше до него с пистолета в ръката. Но Демпси не беше толкова умен, колкото си въобразяваше, и Райън не бе толкова млад и неопитен, за какъвто го смяташе. Ако продължаваше да му върти гадни номера, както с пистолета по-рано същата вечер, щеше да е принуден да потърси свое решение за неговите психически проблеми, каквито и да бяха те. Мина му през ума да се върне отново в къщата, да опре собствения си пистолет в тила му, докато е зает с жената на Нейпиър, и да натисне спусъка. Картината бе така примамлива, че усети как пръстът му се плъзна по предпазителя и се лепна за спусъка, подготвяйки се инстинктивно да стреля.
Когато телефонът му иззвъня, така се стресна, че едва не натисна спусъка.
Нямаше нужда да проверява кой се обажда. Също както Демпси, и той носеше два джиесема: един за лично ползване и за дребния личен бизнес, който водеше тайно, и друг, който сменяше всяка седмица. Обажданията до втория телефон винаги идваха от едно и също място. Райън отговори на второто позвъняване.
- Къде сте?
Този глас с характерна дрезгавина, гласът на мъжа, който ги бе докарал до това състояние, който ги бе довел до просяшка тояга. Съдбите им бяха свързани с неговата и те все още го чакаха да намери решение, да поправи грешките си. Нито Райън, нито Демпси го бяха изричали гласно, но и двамата бяха започнали да подозират, че могат да си умрат, докато чакат това да се случи.
- Историята с таксиджията. Още не се е появил. Обаче намерихме пари.
- Пари ли? Добре. - Дотам бяха стигнали: да тършуват за пари, колкото да не изпукат от глад. - Забравете го. Друг път ще се разправяме с него. Знаете ли къде е „Братъл Стрийт Тиътър“?