- Не, не съм. Хилядарките така или иначе вече бяха в ръцете ми.
Райън едва не изпусна нервите си отново, но пистолетът пред очите му го накара да се опомни. Раменете му увиснаха и той опря чело на волана. Чувстваше се като болен. Лицето му бе плувнало в топла лепкава пот.
- Две хиляди долара - прошепна. - Две хиляди и малко дребни.
- Може би не си следил развитието на събитията, Франки, но господин Морис е зле. Две хиляди тук, хиляда там, няколко стотачки от наркоманите - малко по малко парите се трупат. Това го държи в бизнеса, а нас ни държи на работа. Или по-точно, държи ни живи. В момента не се котираме много високо и банката на доброто желание е затворена.
- Той се дави - каза Райън. - Потъва.
- Не казах това и ако бях на твое място, не бих говорил гласно подобни неща. Може да бъде прието като нелоялност. Нещата се обръщат и се въртят в кръг. Всички страдат при тази икономика. Той отново ще се оправи. Просто му трябва време.
Райън вдигна глава. Лицето на Демпси беше безизразно. Невъзможно бе да се разбере дали вярва и дума от онова, което говори.
- Сега ще потеглиш отново, Франки, нали?
- Добре.
- Сдобрихме ли се?
Райън кимна.
- Нека те чуя да го казваш.
- Сдобрихме се.
- Така. Сега да видим какво иска той.
Пътуваха към Кеймбридж в мълчание. От време на време Демпси опираше глава на прозореца, вперил поглед в далечните светлини. Райън пушеше цигара и си мислеше за Джош Тейлър, който се удави в езеро по време на един от летните училищни лагери в Ню Хампшър, когато кануто му се обърна. Джош можеше да плува, но момчето с него не можеше, или поне не плуваше достатъчно добре. То бе изпаднало в паника и го бе повлякло със себе си под водата. Беше ритало, един от ритниците бе попаднал в слепоочието на Джош и той бе загубил съзнание. Момчето бе успяло някак си да се добере до кануто и да се хване за него, но дотогава Джош Тейлър е бил вече мъртъв. „Давещият се ще те повлече надолу със себе си, ако му позволиш - мислеше си Райън. - Понякога трябва да го оставиш да потъне, за да оцелееш.“
Намериха място недалеч от входа на „Братъл Стрийт Тиътър“, облегнаха се назад и зачакаха.
- Какво дават там? - попита Райън.
- „Приятелите на Еди Койл“ - отвърна Демпси. - Четох за него във вестника.
- Не го знам.
- Какво искаш да кажеш с това „не го знам“?
- Казах, че не го знам. Не съм го гледал, не съм и чувал за него. Сигурно е нов.
- Не, не е нов. Стар е. От хиляда деветстотин седемдесет и трета. Робърт Мичъм и онзи - артистът, който играе във „Всички обичат Раймънд“. Бойл, Питър Бойл. Той почина. Много е добър в този филм. Не мога да повярвам, че не си чувал за него, след като си израсъл в Бостън и прочие.
- Като малък не ходех много на кино.
- Все пак би трябвало да го знаеш.
- За какво става дума?
- За донос.
Демпси не каза нищо повече. Райън усети, че той го гледа, но си замълча, просто го изчака да продължи. След известно време Демпси рече:
- Еди, тоест Мичъм, решава да предаде приятелите си, за да не го осъдят. Стар е. Не иска да се връща в пандиза.
- И?
- И какво?
- Как свършва?
- Няма да ти казвам как свършва. Иди и го вземи някой път.
- Няма да го взема.
- Е, аз пък няма да ти кажа как свършва.
- Добре.
- Да, добре. Голям задник си, знаеш ли?
- Ти си задникът, след като не ми казваш как свършва.
- Искаш да разбереш как свършва, нали?
- Не, вече не ме интересува.
- Искаш ли да ти кажа?
- Не.
- Искаш да ти кажа. Знам, че искаш да ти кажа.
- Точно така, кажи ми.
- Свършва с един тип, вързан за стол, и друг, който го принуждава да гледа шибания филм, ето така свършва.
Райън замълча за момент.
- Не мисля, че свършва така.
За пръв път тази вечер Демпси се усмихна на нещо, което не бе свързано със страданията на друг.
- Задник.
- Да - каза Райън и си спомни защо понякога нямаше нищо против да е в компанията на Демпси. Това не би му попречило да го убие, ако му дойдеше времето, но щеше да го направи бързо.
- Най-важното тук е какво търси той в киното?
- Обича да гледа филми. Казва, че те му помагали да мисли по-ясно. Винаги ходи на кино, когато не може да се справи с някакъв проблем. Когато филмът свърши, вече е намерил решението. Предполагам, че това има нещо общо със седенето в тъмното и картините, които го заливат. Дори да не стигне до някакво решение, има нужда да поседи известно време скрит в тъмнината. По-лесно е, отколкото да се скрие в дневната светлина.
- С това съм съгласен.
- Да. Наоколо виждам доста хубави жени.