- Колежанки.
- Те нямат време за мъже като нас, освен ако не ги хванеш пияни.
Думите му върнаха Райън към изплашеното изражение на момичето в бара и начина, по който Демпси бе започнал да унижава мъжа, поставяйки го пред избор, който не бе никакъв избор: той можеше да го удари, след което Демпси щеше да го пребие, или да преглътне отровата му и да си тръгне с непокътнато тяло, но с гордост, превърната в дрипа. Приятелката му бе принудена да моли Демпси да ги остави на мира. Райън бе наблюдавал това и преди. Често бе виждал как нещо в очите на жената угасва. Приятелят ѝ бе слаб човек и слабостта му беше показана публично. Дълбоко в себе си жената винаги искаше партньорът ѝ да отвърне на удара, да победи или да си получи боя. За да се спечели подобна битка, се искаше сила, но се искаше сила и за да не позволиш да бъдеш превърнат в кучка на друг мъж, да спечелиш или загубиш, без да му позволиш да те пречупи, или да докосне приятелката ти и това да му се размине.
Онова, което Демпси бе сторил в бара, го беше настроило за другото, което по-късно бе причинил на Хелън Нейпиър. Кръвта му бе кипнала и жената беше пострадала от това.
- Излиза - каза Демпси и Райън проследи погледа му до изхода, през който Томи Морис се изниза от кинотеатъра, навел глава, скрил косата си под плетена шапка. Томи Морис, който носеше със себе си противната миризма на провала, смрадта на смъртта.
Томи Морис, давещият се.
Томи Морис бе израсъл в семейство на бедни бостънски ирландци. Водени от стремежа към по-добър живот, те бяха напуснали Уест Бродуей, един от трите жилищни комплекса на „Д-Стрийт“ в южен Бостън, и се бяха преселили в по-здравословната според тях среда на триетажна сграда в Самървил, при все че съседите се присмиваха на амбициите им. Ирландците от работническата класа в Бостън се отнася-ха с недоверие към успеха, като се изключи политическият успех, защото според практиките на бостънската школа това бе просто друго название на престъпността. Обаче успехът изобщо караше останалите да се чувстват нещастни заради собственото си състояние, защото техните амбиции за напредък в живота не стигаха по-далеч от печалба в негърски- те залагания.
Така че за семейство Морис се говореше с пренебрежение просто защото те не искаха да останат затънали в блатото. Когато бащата на Томи, който бе собственик на цветарски магазин, купи нов ван за разнасяне на доставките, не мина и седмица преди придобивката му да бъде залята с черна боя. Томи никога не забрави това и нанесе своето отмъщение на южен Бостън години по-кьсно, като помогна на Уайти Бългър да го залее с кокаин, наред с останалите квартали в града. За Томи се говореше, че мрази своите, което е отличителен белег на хората, които тайно мразят себе си. Това го правеше уязвим, въпреки че той предпочиташе да не признава тази си уязвимост и вместо това вярваше, че като укрепи своето положение и действа умело, ще може да преодолее някак си разлома в основите на живота си.
Томи беше започнал с кражби и грабежи на стоки от камиони, както повечето момчета от неговата среда, и скоро бе преминал към банкови обири, преди да си даде сметка, че изнудванията се планират по-лесно, откриват се по-трудно и носят по-малък риск да ти лепнат сериозна присъда или да ти пръснат главата. Казваха, че Томи Морис винаги е бил умен. Той не беше като другите плъхове от комплексите. Истинските хищници, онези като Уайти и неговия приятел Стиви Флеми, му се присмиваха. Наричаха го Евтиния Томи, а понякога и Мери Морис заради това, че предпочиташе да избягва насилието. Не го възприемаха като сериозна заплаха за себе си, така че той преживя благополучно неуморните преследвания, на които бяха подложени конкурентите им, куршумите в главата и бавните удушавания - това изведе Уайти до позицията на куче водач. Помогна му и петгодишният престой в затвора „Сидър Джънкшън“, който съвпадна с периода на най-жестоките убийства, по време на който държеше главата си наведена и устата затворена.
Когато излезе, кокаиновият бизнес на Уайти бе поставен на колене от Агенцията за борба с наркотиците, разкриваха се продължавали десетилетия съглашения между корумпирани агенти на ФБР и Уайти и толкова много хора ставаха федерални свидетели, че нямаше достатъчно магнетофони, за да се записват показанията им. Междувременно италианците се бяха превърнали в сянка на онова, което бяха преди, съсипани от вътрешни дрязги и от готовността на Уайти да ги продава на федералните. Томи Каси и Ал Зи, вече покой-ните тартори на бостънската мафия, бяха опитали да се пре-структурират, но в пазара се бе отворила празнина, вакуум, който трябваше да бъде запълнен. Томи и приятелите му успяха да се възползват от това, особено след като изправеният пред заплахата да му бъде повдигнато обвинение Уайти избяга от правосъдието. Томи -солиден, предпазлив, надежден - преуспяваше.