И така, по мейнското крайбрежие имаше селища като Пастърс Бей, всяко едно различно, всяко едно подобно на другите. Ако Пастърс Бей се отличаваше с нещо, то бе относителното отсъствие на красота -като природни условия и изобщо. Там нямаше плаж, само назъбени скали, които заобикаляха острова от източния му край. Това правеше доближаването му с малки лодки рисковано, ако не познаваш приливите и отливите. От брега тръгваше път, който водеше през смесена гора от стари и млади дървета, покрай стари къщи и нови къщи, изоставени къщи и възстановени къщи (включително и онази, в която майката на Ана Кор седеше със зачервени очи, стряскащо, ужасяващо неподвижна, докато въображението ѝ редуваше картини от хиляди смърти на изчезналото дете е хиляди други картини на благополучното му завръщане, и всичките завършеци на историята се бореха за надмощие) и накрая стигаше до града, чиито сгради бяха едва ли не надвесени над главната улица, щорите на прозорците бяха леко спуснати в знак на тъга, небето отгоре бе ниско и натежало от облаци, целият живот бе помрачен от загубата на едно момиче. Накрая, оставил града зад себе си, пътят се издигаше и спускаше вълнообразно по неравната скалиста земя, преди да стигне до моста към сушата, на малко повече от половин километър южно от издигнатия път от камъни, кал и суха трева, който преди построяването на първия мост е бил единствената възможност за онези, които са искали да заминат, временно или завинаги, и са предпочитали да не плащат за ферибота.
Първият мост, старата дървена конструкция, издигната от Хърдингови през 1885 г. с парите от данъка, с който е било обложено местното население, трябвало завинаги да сложи край на плащането за ферибота, но Хърдингови забили пилотите[12] си неправилно и през 1886 г. голяма буря разлюляла моста така, че хората го чули как стене в агония и започнали отново да ползват стария път за придвижването пеша и ферибота за транспортирането на стоки и на добитък. Хърдин-гови били принудени да проверят още веднъж моста, а по време на ремонта фериботът поел изцяло обслужването на населението. Докато забият отново пилотите и убедят хората в здравината на моста, бизнесът им фалирал, защото били загубили доверието на съгражданите си. Затворили склада за дървен материал и заминали за Бангор, където започнали бизнес под ново име и отричали дори да са чували за мостове, за нестабилни пилоти или за Пастьрс Бей. При все това техният мост издържал осемдесет години, когато трафикът от коли и камиони започнал да си казва думата и стоновете му зазвучали отново. Тогава край него и около него започнал да се оформя нов мост. Сега от стария са останали само пилотите, защото, ако не друго, на Хърдингови трябва да се признае, че макар първия път да са оплескали работата, втория път са я свършили както трябва. Просто не им е провървяло, че са попаднали в град, където хората предпочитат нещата да бъдат свършени както трябва от самото начало, особено когато се касае за собствената им безопасност, и най-вече когато става дума за мостове и вода, защото имат страх от удавяне, което е нещо естествено, когато живееш в близост до океана.
Рандъл Хейт живееше югоизточно от града. Беше ми дал ясни указания, а и бях запомнил колата му от посещението му в офиса на Ейми. Той отвори вратата, когато спрях в двора. Бледорозовата му риза бе разкопчана на шията. Носеше презрамки вместо колан. Панталонът със стесняващи се надолу крачоли бе вдигнат високо на кръста. Във вида му имаше елемент на старомодност, но не бе преднамерено. Не беше маниерничене. Рандъл Хейт просто бе мъж, който намира успокоение в по-старите неща. Не слезе да ме посрещне, а ме почака да стигна до вратата. Едва тогава извади ръце от джобовете, за да се ръкува с мен. Дъвчеше вътрешната страна на долната си устна и дръпна ръката си, след като едва бе докоснала моята. Неохотата му да ме допусне в дома си бе осезателна, както и още по-голямото му притеснение от онова, което ставаше с него.