- Случило ли се е нещо, господин Хейт?
- Получих още една пратка - каза той. - Намерих я в пощенската кутия тази сутрин.
- Снимка?
- Не, друго. По-лошо.
Чаках да ме покани в къщата, но той не го стори и тялото му продължаваше да прегражда вратата.
- Ще ми го покажете ли? - попитах.
Той се мъчеше да намери подходящите думи.
- Аз нямам много посетители - каза накрая. - Затворен човек съм.
- Разбирам.
Сякаш се канеше да добави нещо. Вместо това отстъпи встрани, протегна лявата си ръка и ме покани с жест на робот.
- Моля, заповядайте вътре.
Но го каза с примирение, без всякаква следа от гостоприемство.
Ако беше затворен човек, както твърдеше, тогава онова, което не желаеше да сподели с други хора, не беше много. В жилището му имаше толкова индивидуалност, колкото в мебелна къща: подбрана с вкус, но безлична мебелировка; дъсчени подове, покрити с килими, които може и да бяха персийски, но по-скоро не бяха; лавици от черно дърво, които не бяха взети от най-евтините магазини за домашно обзавеждане, а от някоя от по-добрите разпродажби на средни цени, по всяка вероятност от същото място, от което бяха взети диванът, столовете и библиотеката, на която бе сложен телевизорът - сиво чудовище „Сони“, DVD плейър с подобен дизайн и кабелна кутия отдолу. Единствената нотка на индивидуалност внасяха двете картини на стената. Те бяха абстрактни и оригинални, напомняха двор на кланица, целите в червено, черно и сиво. Имаше една над дивана и още една над камината, така че бе трудно да си представиш къде може да седнеш, за да не виждаш нито едната от двете. Хейт проследи посоката на погледа ми и забеляза неволния ми спазъм на отвращение.
- Не са по вкуса на всеки - каза той.
- Несъмнено носят послание - отвърнах. Послание, което гласеше: „Убих го, полицай, и пръснах вътрешностите му по платното“.
- Те са единственото нещо във и извън тази къща, чиято стойност се е покачила през последните няколко години. Всичко останало се обезценява.
- И при това сте счетоводител. Очаквах да сте били по-добре подготвен за рецесията.
- Предполагам, че е както при лекарите, които се опитват да поставят диагноза на собствените си заболявания. По-лесно е да откриеш какво не е наред при другите, отколкото да разбереш какво ти има на теб самия. Мога ли да ви предложа някаква напитка или кафе?
- Нищо, благодаря.
Погледнах книгите по рафтовете. Бяха предимно документални, предимно за европейската история.
- Да не сте неосъществен историк? - попитах.
- Историята е бягство от онова, с което си изкарвам прехраната. Интересуват ме стратегиите и лидерството. Честно казано, в света на бизнеса не виждам много убедителни примери и за двете.
Тръгнах към дивана, който бе срещу телевизора, но Хейт като че ли се притесни и ми предложи един от фотьойлите; почака, докато се настаних, и после седна на своя стол. Това бе единственото нещо от мебелировката, което показваше някакви признаци, че е употребявано. На дясната странична облегалка се виждаха вдлъбнатини от фаянсови и стъклени чаши и платът бе леко потъмнял там, където Хейт бе седял през годините.
Известно време никой от двама ни не проговори. Имах неприятното усещане, че съм с някого, който наскоро е загубил близък човек. Къщата говореше за отсъствие, но не знам дали впечатлението идваше от относителната липса на характерни особености, или от нещо по-дълбоко. Защото, разбира се, тук не живееше никой; Рандъл Хейт бе неин собственик и окачваше по стените лоши картини, но Рандъл Хейт бе изкуствено създание. Може би Уилям Лагенхаймър минаваше през стаите от време на време, но Уилям Лагенхаймър също не съществуваше. Той бе изчезнал от света и сега бе само спомен.
През цялото време усещах нервността на Хейт, въпреки че той се опитваше да я скрие. Ръцете му се тресяха и когато стискаше пръстите, за да спре треперенето им, напрежението просто преминаваше в десния крак, който започваше да потропва по килима. Предполагам, че ако някога бях убил дете и сега чувствах, че съм под прицел във връзка с изчезването на друго дете, и аз щях да съм неспокоен.
Хейт ми подаде отпечатан списък с имена на лицата, за които е започнал да работи като счетоводител в последно време, и на всички новопристигнали в Пастърс Бей. Хвърлих му един поглед и го оставих настрани. Засега тези имена не ми говореха нищо. Попитах: