- Какво са ви изпратили, господин Хейт?
Той преглътна мъчително и премести оръфания албум с репродукции на масата за кафе между нас. Под него лежеше нов кафяв плик с отпечатан адрес на етикета.
- Вътре имаше диск, оставих го в лаптопа, за да го видите, макар че той не е най-лошото, което намерих.
Побутна с пръсти плика към мен. Аз го отворих с върха на химикалката си, за да не го замърсявам повече, в случай че в даден момент се наложи да бъде използван като доказателство. Вътре се виждаха късчета хартия с различна големина, повечето гланцирани. Приличаха на нови копия от фотографии. Казах:
- Сега се връщам.
Отидох до колата и взех от багажника кутия найлонови ръкавици за еднократно ползване. Хейт не беше помръднал, докато ме нямаше. Светлината в стаята леко се промени, когато облаците отвън се преместиха, и тогава забелязах колко блед беше. Освен това видът му беше такъв, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Бръкнах в плика и извадих снимките. Всичките бяха от еднакво естество и показваха малки момичета, никое не беше на повече от четиринайсет-петнайсет години, а някои бяха и много по-малки. Фотографирани бяха голи на легла, на килими и на подове. Някои се мъчеха да се усмихнат. Повечето не се и опитваха. Фотографската хартия бе стандартен „Кодак“. Възможно беше компютърен специалист да разпознае типа принтер, на който са правени копията, но това щеше да е от полза само в случай, че бъдеше повдигнато обвинение, при положение че индивидът, отговорен за размножаването на тези снимки, е запазил принтера до момента на задържането си.
- Не обичам такива неща - каза Хейт. - Не съм обратен, но те са само деца. Не искам да гледам голи деца.
Ето я пак: тази превзета благочестивост, която трябваше да убеди слушателя, че убийството на младо момиче е било временно отклонение. Че не е пренесъл тийнейджърското влечение към млади момичета в живота си на възрастен. Че е нормален мъж с нормални сексуални наклонности.
- А дискът? - попитах.
- Той пристигна в същия плик, увит в плат.
Лаптопът бе на пода до стола му, включен и в режим на готовност. След секунда вече гледах врата на стара плевня, но не същата като предишния път. Тази бе боядисана в яркочервено. Когато камерата се приближи, ръка в ръкавица се пресегна и я отвори. Вътре бе тъмно, докато не се включи прожекторът на камерата. На каменния под имаше слама и от двете страни се виждаха празни прегради за говеда.
Камерата спря някъде към средата на пътеката помежду им и се обърна надясно. На пода в една от преградите бяха разстлани момичешки дрехи: бяла блуза, пола на червени и черни карета, бели чорапи и черни обувки. Разположението им отговаряше приблизително на размерите на детско тяло както родител би подредил облеклото за деня на малко момиче, но същевременно създаваше смущаващото впечатление, че момичето, което ги е носило, някак си е изчезнало, в един миг се е изпарило, потънало е в пространството, както си е лежало неподвижно в плевнята, втренчено в дървените греди, паяжините и гълъбите, защото от тъмнината на заден план сякаш долиташе тихо гугукане.
Екранът угасна. Това бе всичко.
- Как беше облечена Селина Дей, когато умря, господин Хейт?
Той помълча малко, преди да ми отговори.
- Бяла блуза, пола на червени и черни карета, бели чорапи, черни обувки. Това беше училищната ѝ униформа.
Подробностите за нейното облекло вероятно са били включени във вестникарските репортажи по случая. Дори и да не са споменавани, положително са били известни в района, при положение че е умряла в униформата си. Така или иначе едва ли би представлявало трудност някой да събере същите дрехи като онези, с които е била облечена, трябвало е само да се направи малко проучване. Не е било необходимо да се познават местните условия.
- Знаете ли, все пак бих изпил чаша кафе - казах аз.
Хейт ме попита как го пия и аз помолих за мляко, без захар.
Докато бе в кухнята, изгледах видеото още веднъж, като се опитвах да открия някакви ориентири за местоположението на плевнята, които да съм пропуснал първия път: чувал за фураж от местен доставчик, къс хартия с адрес, който може да се увеличи, каквото и да е. Но нямаше нищо. Плевнята бе сцена, подредена за отсъстващ актьор.
Хейт се върна с моето кафе и с нещо, което миришеше на ментов чай, за себе си.
- Разкажете ми за Лони Мидас, господин Хейт - казах аз.
Той пийна от чая. Направи го внимателно, дори изискано.