- А момичетата? - попитах. - Някой от двама ви срещаше ли се с момиче?
- Тогава бях едва на четиринайсет. Можех само да си мечтая за момичета.
- А Лони?
Той се замисли.
- Момичетата го харесваха повече отколкото мен. Не мисля, че е било, защото е бил много по-хубав, но в държането му имаше нещо. Ако не се лъжа, в офиса на госпожица Прайс споменах, че беше целувал две момичета и може би беше опипвал едно-две, но нищо по-сериозно.
- А преди Селина Дей някой от двама ви предлагал ли бе да намерите момиче и да го отведете някъде?
- Не, никога.
- И защо Селина Дей?
Той отново отпи от чая, отлагайки отговора. Някъде на горния етаж часовник отмери половин час. Отвън светлината започваше да помръква и в стаята стана по-тъмно. Промяната бе така внезапна, че за една-две секунди престанах да виждам Рандъл Хейт, или така ми се стори. Също както камерата се бе адаптирала трудно към тъмнината в плевнята. И тогава разбрах с хладна увереност, че тук се играе игра, но по-различна от онази, която бях очаквал в началото. Никоя истина не бе абсолютна, особено когато се отнасяше за човек, който на младини е убил дете, и Хейт съзнателно изграждаше разказ, който вярваше, че ще ме задоволи. Но това беше разказ, който винаги оставаше отворен за промени и адаптации, затова се беше придържал към теми от своята младост, които можеше да разработва в изпълнението си като възрастен, защото му позволяваха да се разтвори в миналото и се превърне в Рандъл Хейт.
- Защото беше различна - каза накрая и аз усетих полъх от онази решителност, която подсказваше, че може би дълбоко в себе си двамата носят еднакъв дух и че навярно тъкмо това е била причината Лони Мидас да го избере за приятел. - Беше чернокожа. В нашето училище нямаше чернокожи момичета, някои момчета говореха, че чернокожите момичета били лесни, а Селина Дей била по-лесна от всички. Лони разказваше, че брат му познавал момче, което изнасилило чернокожо момиче и това му се разминало без всякакви последствия. Може би тогава времената са били различни, но едва ли чак толкова. Законът има едно ухо за черните и друго за нас и не чува с двете еднакво добре.
Предложи го Лони, но аз се съгласих. О, в началото се опитах да го разубедя. Боях се, но също така бях възбуден, а когато започнахме да я опипваме, сякаш кръвта нахлу в мозъка ми и единственото, което исках, бе да разкъсам дрехите ѝ, да се отъркам о нея и да намеря нейното тъмно място. Това ли искахте да чуете, господин Паркър? Че ми е харесвало? Е, вярно е: харесваше ми, чак до момента, когато Лони покри носа и устата ѝ, за да ѝ попречи да вика. Но това не му се удаде напълно. Чувах я през ръката му как мяучи като котенце и това бе моментът, когато кръвта започна да се оттича от главата ми и всичко промени цвета си от червено на бяло. Опитах се да издърпам Лони от нея, но той ме блъсна назад, препънах се и си ударих главата; лежах там и държах очите затворени, защото беше по-лесно да лежа, вместо да се боря с него, по-лесно, отколкото да гледам как тя се мята и драпа с изблещени очи и ритащи крака, по-лесно ми беше така, докато тя спря да се движи и усетих по миризмата какво ѝ бе сторил, какво я бе накарал да стори.
Донякъде се зарадвах, когато дойдоха да ме приберат. Бездруго щях сам да си кажа накрая. Някой ден щях да вляза в участъка на връщане от училище, щяха да ми дадат нещо газирано за пиене и аз щях да им разкажа какво бяхме направили. Нямаше да им се наложи да ме заплашват. Щях да поискам само да ме изслушат, а не да ми крещят. Не бих могъл да го държа в себе си. Мисля, че Лони разбра това. Знаеше, че ще го разочаровам, още когато я скрихме в ъгъла на плевнята и той ме накара да обещая, че няма да казвам. Ако бе по-голям, мисля, че може би щеше да убие и мен и да се опита да избяга, но той беше само на четиринайсет и къде можеше да избяга? Това бе последният път, когато говорихме. Не говорихме дори на процеса. Какво можехме да си кажем?
- Мислите ли, че Лони ви се е сърдил за самопризнанието?
- Той не би проговорил, никога. Призна едва след като аз издадох и двама ни.
- Но дори и никой да не ви е видял, на местопрестъплението сигурно е имало някакви следи. След време със сигурност са щели да разберат, че сте вие.
- Възможно е. Не знам. Лони мислеше, че ще обвинят някой чернокож. Черните мъже винаги убивали черни жени. Баща му казвал така. Техният живот бил по-тежък от нашия. Сигурен беше, че ако гледаме да не се набиваме на очи и кротуваме, ще ни се размине. Ние бяхме четиринайсетгодишни момчета. Четиринайсетгодишните момчета не убиват малки момичета. Големите мъже убиват малки момичета. Такъв и ще търсят: голям мъж със слабост към малки момичета. Като онзи, който е пратил тези снимки.