Кафето ми изстиваше. И без това не го исках. Просто се бях опитал да накарам Хейт да се отпусне и да говори пооткрито. Получило се беше в известен смисъл, макар че сега ми се искаше да си тръгна и да го оставя на неговите тревоги. Представях си как Селина Дей умира на мръсния под в плевнята и не исках в главата ми да нахлуват и други картини на умиращи деца.
- И оттогава не сте виждали повече Лони?
- Казах ви. Материалите по делото бяха засекретени. Името му бе променено. Дори не съм сигурен, че ще мога да го позная.
- А родителите ви? Знам, че баща ви е починал малко след като сте влезли в затвора, а майка ви?
- Мама поддържаше връзка с мен известно време след като ме освободиха и ми осигури жилище, но не издържах начина, по който ме гледаше. Обърнах ѝ гръб. Доколкото знам, вече и тя не е между живите. Сам съм. Останах само аз.
- А как мислите за себе си, господин Хейт?
- Не ви разбирам. В морален смисъл ли, след онова, което сторихме?
- Не, питам с кое от имената се идентифицирате? Уилям Лагенхаймър ли сте или Рандъл Хейт?
Той отново помълча, преди да ми отговори.
- Аз съм... Не знам. Преди много години изхвърлих Уилям Лагенхаймър от съзнанието си. Мисля, че това направи живота ми по-лек. Уилям извърши онова ужасно нещо, не Рандъл Хейт. Рандъл Хейт е просто един счетоводител, който живее в малко градче. Той никога не е правил нищо лошо. Струва ми се, че тази самоличност е по-лесна за обитаване.
- А Уилям?
- Той вече не съществува. Има само Рандъл.
- Всъщност като се позамисли човек, Рандъл Хейт също не съществува.
Той ме погледна и почувствах, че ме преценява отново и започва да проумява, че макар все още да не съм схванал добре правилата, вече съм наясно поне с естеството на играта.
- Да, не съществува. Понякога не съм сигурен кой съм и дали изобщо съм някой. Не искам да съм Уилям, защото Уилям уби малко момиче. Не искам да съм Рандъл Хейт, защото Рандъл се стряска от собствената си сянка, не спи много добре нощем и прекарва целия си живот в очакване някой да събере две и две и да го принуди да бяга. Когато погледна в огледалото, очаквам то да е тъмно или празно. Винаги се изненадвам при вида на лицето си, защото не е лице, което познавам. Онова, което е вътре, и онова, което е отвън, не си съответстват и никога няма да си съответстват.
Намръщи се. Може да беше казал повече, отколкото бе искал, или толкова му бе непривично да говори за предишния си живот и своята самоличност, че това го объркваше и му причиняваше болка.
- Господин Хейт, какво искате да направя за вас?
Той махна към своя лаптоп, към снимките.
- Искам да прекратите всичко това. Искам да откриете кой върши всичко това и да го накарате да престане.
- „Него“?
- Него, нея, няма значение. Искам само това да свърши.
- И как предлагате да го сторя?
Той изглеждаше изненадан, после ме погледна ядосано.
- Какво искате да кажете? Аз ви наемам да сложите край на това.
- Аз пък ви казвам, че то няма да спре. Ако открия човека, който го прави, как да реагирам? Да го заплаша? Да го убия? Това ли искате?
- Ако ще ми позволи да живея на спокойствие, тогава да.
- Не върша такива неща, господин Хейт.
- Напротив, господин Паркър, точно това вършите. Както вие трябва да сте се информирали за мен, така и аз се информирах за вас. Убивали сте. Прочетох имената.
- Опитвам се да не разширявам повече този списък. Искате ли да бъдем сериозни, господин Хейт, или трябва просто да си тръгна и да ви оставя на вашите сложни фантазии?
Той се изправи.
- Не можете да говорите така с мен.
- Седнете.
- Това е моята къща и...
- Седнете.
Той почака няколко секунди, после седна.
- Необходимо ми е да помислите сериозно върху онова, което ще ви кажа - подех аз. - Или ви тормози някой, който мисли, че е забавно да ви гледа как се потите, или ще бъдете шантажиран. Човекът, който се е прицелил във вас, има само една карта, която може да изиграе, едно оръжие, което може да използва срещу вас, и това е фактът, че сте държали миналото си в тайна толкова дълго. Най-ефикасният начин да се неутрализира заплахата е да отидете в полицията...
- Не.
- ...е да отидете в полицията, да им разкажете всичко, което се случва с вас, и да ги оставите да поемат нещата от тук нататък.
- Но не е само до полицията - каза Хейт. - Представете си, че този човек реши да съобщи подробности на вестниците? Представете си, че реши да разпрати известия из цял Пастърс Бей, да разкаже на всички за убиеца на дете, който живее между тях? А дори и да не го стори, мислите ли, че полицаите тук ще могат да запазят мълчание, дори ако предположим, че ще искат? Това е малък град. Сутринта ви лепват някакъв етикет и по обед в пощата вече се разказват вицове за това. Животът ми ще бъде съсипан и няма да е достатъчно, ако само напусна Пастърс Бей или Мейн. Името и снимката ми ще са из целия интернет. Няма да мога да работя и дори да живея на спокойствие. Вие искате от мен да извърша професионално самоубийство, след което няма да ми остане друго, освен да премина и направо към истинското.