Мостът се появи пред погледа ми, изгниващите лека-полека останки от предишния мост до него приличаха на материализирана сянка. Бях някъде по средата, когато черно-белият експлорър се появи със святкаща сигнална лампа иззад група дървета на отсрещния край и прегради пътя. Очаквах да го видя още откакто момчето в кафенето спомена за полицейското разпореждане. Прекрачил бях чертата и грешката беше моя.
Продължих нататък, докато излязох от моста, после спрях и сложих ръце на волана. Мъж, наближаващ четирийсетте, по-нисък от мен, но с телосложение на плувец или гребец, слезе от експлоръра откъм страната на шофьора с ръка на пистолета, полицейската кола оставаше между нас. Косата му беше черна и имаше мустаци. Началник Алън изглеждаше на живо по-стар, отколкото по телевизията, и мустаците не го разкрасяваха. Той тръгна бавно към мен. Почаках, до-като ме доближи достатьчно, за да вижда цялото ми тяло, след това предпазливо преместих лявата си ръка, за да сваля прозореца.
- Книжката и талона, моля - каза той.
Ръката му не бе мръднала от дръжката на пистолета. Не изглеждаше неспокоен, но човек никога не знае какво да очаква от полицай в малко градче. Подадох му документите. Той им хвърли един поглед, но не ги прибра.
- Каква работа имате тук, господин Паркър?
- Аз съм частен детектив - отвърнах.
По погледа му разбрах, че името ми му говореше нещо. Мейн е голям щат в географски смисъл, но социално е малък, а аз бях вдигнал достатьчно шум, за да бъда държан на радара от повечето служители на реда и закона, дори в периферията.
- Кой е клиентът?
- Работя за адвокат Ейми Прайс. Всички въпроси ще трябва да зададете на нея.
- Откога си в града?
- От няколко часа.
- Трябваше да ни уведомиш.
- Не знаех, че имам това задължение.
- Можеше да го приемеш за жест на учтивост при създадените обстоятелства. Знаеш ли къде е полицейското управление?
- Да, където е и всичко останало. Вляво от службата по чистотата, вдясно от градския архив и после все направо до сутринта.
- Вдясно е от службата по чистотата, но си достатъчно близо. Искам да се върнеш и да ме чакаш там.
- Може ли да попитам защо?
- Може да попиташ, но единственият отговор, който ще получиш, е, че защото аз казвам така. Следващата стъпка ще е да те натикам отзад в моята кола и сам да те закарам там.
- Мога да се обзаложа, че белезниците ви убиват.
- Освен това са ръждиви. Свалянето им може да отнеме доста време.
- В такъв случай тръгвам към града със собствената си кола.
- Ще карам след теб.
- Това е много успокояващо.
Той ме почака да обърна и едва когато благополучно се озовах отново на моста, се качи в своя експлорър. Следваше ме неотлъчно по целия път, при все че прояви любезността да угаси сигналните светлини. Когато спрях на общинския паркинг, момчето с татуировките стоеше на вратата на кафенето. Махнах му с ръка и то сви рамене. „Не ти се сърдя - помислих си. - Направи каквото трябваше.“ Началникът на полицията спря до мен. Слязох от колата и го почаках да дойде. Той ми махна да вляза. Вътре, непосредствено до вратата, имаше бюро, зад което седеше весела на вид жена около шейсетте, заобиколена от спретнато подредени купчини папки, два компютъра и диспечерско радио. Когато влязох, тя се усмихна любезно и ми предложи курабийка от чинията на бюрото. Стори ми се неучтиво да ѝ откажа, затова взех една.
- Носиш ли? - попита ме Алън.
- Отляво - отвърнах.
- Свали го и го остави при госпожа Шей.
Хванах курабийката между зъбите си, свалих сакото и връчих на госпожа Шей презрамката с кобура и пистолета.
- Благодаря - каза тя, намота ремъците около кобура и го сложи в картонена кутия, към която прикрепи карта за игра, деветка спатия. На мен подаде друга деветка спатия и заръча:
- Гледайте да не я загубите.
- Вие също - отвърнах аз.
- Вземете си още една курабийка. За всеки случай.
- За в случай, че какво? - попитах, но тя не успя да ми отговори.
Защото Алън посочи наляво, макар че офисът му беше надясно. Отведе ме в една от градските стаи за срещи, толкова малка, че само аз бях достатъчен, за да изглежда претъпкана.
- Настани се удобно - каза той. - Ще поръчам на госпожа Шей да ти донесе кафе.
Затвори вратата след себе си и освен това я заключи. Аз седнах, доядох първата курабийка и оставих другата на масата. Имаше прозорец, който гледаше към задния паркинг, и виждах как мъж в комбинезон работи по втората полицейска кола, форд „Краун Виктория“, която очевидно бе купена на старо от друго полицейско управление - по вратата ѝ имаше следи от отлепените стикери. Трудни времена в града, трудни времена край океана.