Греховете ти те преследват. Ейми знаеше това и бе убедена, че той също го знае. Ако се лъжеше, ако той бе отказал да приеме реалността им, тогава човекът, когото очакваха, щеше да го извади от тази заблуда. Този, който скоро щеше да се присъедини към тях - детективът, ловецът, - знаеше всичко за греха и за злото. Единственото ѝ безпокойство бе, че собствената му болка може да го накара да ѝ обърне гръб, на нея и на мъжа отвън, който я бе помолил за помощ. Детективът беше загубил дете. Докосвал бе обезобразеното телце на своята първа дъщеря. Възможно бе човек като него да не се отнесе милостиво към мъж, отнел живота на малко момиче, без значение на колко години е бил, когато го е извършил.
Всичко това щеше да каже на детектива по-късно. Сега вниманието ѝ отново се върна към мъжа в приемната. Дете-убиец и дете убиец: убил дете и сам бил дете, когато отнел неговия живот.
Тя не знаеше истината за него до днес, въпреки че го бе представлявала в миналото: спорен случай на шофиране в нетрезво състояние, последван от кавга за граници на имот със съседа, заплашваща да премине в активни враждебни действия. Не бе имало причина да я информира за своето минало, въпреки че навремето притесненията му във връзка с имотните претенции на съседа ѝ се бяха сторили прекалени. Разкритията от този следобед изясняваха ситуацията: имаше си работа с човек, който избягва всякакъв вид внимание. Дори професията му неизбежно отклоняваше всички разговори за заниманията му в друга посока. Той беше данъчен счетоводител, подготвящ данъчни декларации за отделни лица и представители на дребния местен бизнес. Работеше предимно от дома си. Контактите му с клиентите бяха минимални и в общи линии се ограничаваха само с финансовите въпроси. Дори когато му бе потрябвала правна помощ, той бе избрал адвокат, чиято кантора се намира сравнително далече от мястото, на което живее. Имаше адвокати и по-наблизо, но той бе предпочел да не търси услугите им. Навремето това ѝ се бе сторило малко странно, ала сега вече не я учудваше. Страхувал се бе случаят да не се разчуе, тайната му да не бъде споделена в леглото или на чашка; опасявал се бе, че дори един-единствен миг недискретност може да го запрати на дъното. „Ти винаги се боиш, помисли си Ейми. Въпреки че толкова си се променил, откакто е било извършено престъплението. Боиш се от втори поглед в бара, от злощастно пресичане на пътищата, от момента, когато някой надзирател, бивш затворник или посетител в затвора, на когото си бил посочен, събере две и две и свърже лицето ти с твоята история. Да, тези хора може да поклатят глава и да отминат, мислейки, че грешат, и ти може да избягаш бързо от тях, ако усетиш, че погледът им те парва. Но ако не продължат по пътя си или, още по-лошо, ако по някаква ужасна случайност те срещнат в близост до твоя нов дом, където никой не знае за миналото ти? Ще го приемеш ли безучастно? Ще се примириш ли със съдбата си? Или ще избягаш? Ще си събереш багажа, ще седнеш в колата и ще изчезнеш? Ще опиташ да започнеш пак отначало?
Или пък малкото момче вътре в теб, сега надарено с мъжка сила, ще намери друг изход? В края на краищата някога си убил. Колко трудно ще бъде да убиеш отново?
Тя погледна часовника си. Детективът бе казал, че ще дойде до час, а той рядко закъсняваше. Покрай прозореца прелетя нещо, сянката му влезе за кратко в стаята и мина през тялото ѝ, преди да си тръгне. Чу пляскане на криле и почти усети докосване на пера. Видя как гарванът кацна на клон от брезата, надвиснал над малкия паркинг. Гарваните я объркваха. Със своя мрачен вид, с интелигентността си, с това как понякога отвеждат вълците и кучетата при тяхната плячка. Това бяха птици ренегати: инстинктът ги караше да издават на глутницата присъствието на уязвимите. Но този не беше сам. Имаше още един, кацнал по-нависоко. На фона на преплетените клони не бе забелязала появяването му. Долетя и трети. Настани се върху стълб от оградата, за момент протегна крило, после замря неподвижно. Всичките приличаха на статуи. И всичките бяха обърнати към пътя.