Видях как ръката ѝ бързо се дръпна от пръстена. Започна да чопли от кифличката, просто за да си намери друго занимание, макар изражението ѝ да показваше, че не е особено въодушевена от него. Обикновено беше готова да излапа една по всяко време на деня и нощта, но нещо разваляше апетита ѝ. Тя преглътна трохите, но повече не посегна. Изглежда ѝ беше сухо. Закашля се и протегна ръка към шишето с вода, което държеше винаги на бюрото.
- Разбера ли, че пази квитанцията, ще го убия - каза тя, когато се справи със сухотата в устата си.
- Един психолог би се запитал защо си играеш толкова с пръстена.
Тя се изчерви.
- Не е вярно.
- Значи се лъжа.
- Да, лъжеш се.
Бренан, нейният годеник, бе много опак човек, който обожаваше и земята под краката ѝ, но бяха сгодени вече от толкова време, че свещеникът, който бе определен да извърши венчавката, междувременно се беше споминал. По пътя към олтара някой от двамата се беше запънал и аз не бях сигурен, че е Бренан.
- Не си ядеш кифличката. Очаквах досега да си я натрошила цялата.
- Ще я изям после.
- Добре. Може би все пак трябваше да купя с къпини.
Не казах нищо повече, чаках тя да започне.
- Защо си с костюм? - попита.
- Бях свидетел.
- В църквата ли?
- Много смешно. В съда. По случая „Дени Краус“.
Преди година и половина Дени Краус беше убил човек на паркинга до „Форест Авеню“ в спречкване заради куче. Жертвата, Филип Еспвал, явно му беше продал животното, твърдейки, че е чистокръвен пойнтер, ловджийско куче, но още при първия изстрел то хукнало към баирите и никой повече не го видял, нито чул. Дени се беше вбесил от това и беше дошъл да търси Еспвал в „Голямата изчезнала мечка“, заведението, където по случайност работех от време на време, когато парите не ми достигаха или бях в подходящото настроение и където обслужвах бара в нощта, когато Дени дойде да търси Еспвал. Размениха се реплики, двамата бяха изхвърлени и аз се обадих на ченгетата, за всеки случай. Когато ги арестували, Еспвал имал дупка в гърдите, а Дени се бил надвесил над него, размахвал пищов и крещял нещо за бавно развиващо се куче.
- Бях забравила, че си свързан с това - каза Ейми.
- Онази нощ отговарях за бара. Поне не бяхме дали на Дени никакъв алкохол.
- Случаят изглежда съвсем ясен. Адвокатът му е трябвало да го посъветва да признае по-малкото престъпление, за да отърве присъдата за по-тежкото.
- Сложно е. Дени иска да пледира, че е бил провокиран, но собственият му адвокат се мъчи да го изкара душевноболен, който не може да бъде съден. Дени не вярва, че е луд, така че се налага да стоя там, издокаран в костюм, докато адвокатът опитва да убеди съдията в едно, а клиентът се мъчи да го убеди точно в обратното. Аз мисля, че Дени е луд, но не мога да го твърдя с положителност. Обвинението играе твърдо, обаче през последните десет години той непрекъснато влиза и излиза от психиатрията в Бангор.
- И въпреки това е притежавал оръжие.
- Купил го е преди да попадне в щатската психиатрична система.
Вниманието на Ейми беше отвлечено от пляскане на криле зад гърба ѝ. Един от гарваните опита да кацне на перваза, но не можа да се задържи и се върна при другите на брезата. Вече четири.
- Не ги обичам - каза тя. - А тези са наистина големи. Виждал ли си толкова големи гарвани?
Станах и се приближих до прозореца. Едва виждах птиците през пролуката в щорите, но не посегнах да я разширя с пръсти. На пътя зад тях видях да минават коли, всяка с поне едно дете вътре. Всичките идваха от Френското училище в Мейн малко по-нагоре по улицата. Една от птиците обърна глава и изграчи, недоволна от присъствието им.
- Откога са тук?
- Отскоро. Появиха се малко преди да дойдеш. Знам, че са просто птици, но са наистина умни. Животните нямат право да бъдат толкова умни, а тези тук сякаш чакат нещо.
Загледах се в гарваните само още за миг, после се върнах на мястото си.
- Просто птици - повторих като ехо.
Тя се попремести напред. Преминавахме към дневния ред.
- Видя ли мъжа, който чака отвън? - попита.
- Да.
- Нещо у него направи ли ти впечатление?
Замислих се над въпроса.
- Неспокоен е, но се опитва да го скрие. Нищо необичайно за човек в адвокатска кантора, който не е адвокат, а той не прилича на адвокат. Обаче се справя добре. Никакво потрепване с крак, никакви тикове, никакво жестикулиране. По професионални или по лични причини е привикнал да крие добре какво чувства. Но то е там, то е в очите му.
- От бившата си приятелка ли се научи да правиш това?