- Ще гледам да не ви карам да говорите дълго.
- Е, много мило от ваша страна, но имаше време, когато се тревожех, че изобщо няма да мога повече да говоря. Не мисля, че опасността е отминала. Съпругата ми казва, че сте частен детектив и искате да говорите с мен за брат ми?
- Точно така.
- Защо?
- Довчера работех за Уилям Лагенхаймър.
От другия край на линията се чу възмутено покашляне.
- Е, това е име от миналото. Малкият Уилям. Лони ми беше казал, че той мразел да го наричат Били, винаги настоявал на Уилям. Не знам защо, просто беше така. Естествено, всички му викаха Били, само за да го видят как пламва. - Той изхриптя и дъхът му сякаш заседна в гърлото. - По дяволите.
- Лагенхаймър живее под друго име в щата Мейн. Тук изчезна едно момиче. - Беше повече, отколкото възнамерявах да му казвам за Хейт, но нямах голям избор.
- Четох за това, струва ми се. Ана някоя си.
- Ана Кор.
- Необикновено име. Дори иронично.
- Защо?
- Това е гръцки диалектен вариант на Персефона. Персефона била дъщеря на Зевс и Деметра, която била отвлечена от Хадес в подземното царство. Ползите от едно аматьорско класическо образование - ще кажете вие. И как се вписва Лони във всичко това? На него ли се опитват да лепнат отвличането?
- Когато момичето изчезна, Лагенхаймър имаше за себе си същите опасения, които вие току-що изразихте за брат си. Мислеше, че миналото му може да стане причина да бъде заподозрян в престъпление, което не е извършил, затова разкри истинската си самоличност пред полицията, което означава, че им разказа и за Лони. Ако още не са се свързали с вас, скоро ще го направят.
- Но вие ме открихте пръв.
- Това ми е работата.
- Може би полицията трябва да ви използва, за да откриете онова момиче.
- Проучването ми е неофициално, но е със същата цел.
- Ако ме питате къде е Лони, не знам. Не съм чувал нищо за него от много години, от времето непосредствено след освобождаването му от затвора, и беше само едно телефонно обаждане, за да ми съобщи, че е жив и навън. От първия си затвор ми пишеше и аз понякога му отговарях, пращах му картички за Коледа, но никога не сме били близки. Разбирахме се добре, но разликата в годините ни беше голяма.
- Не се ли чувствахте длъжен да го покровителствате като негов по-голям брат?
- Да покровителствам Лони? Лони нямаше нужда от протекция. Другите се нуждаеха от протекцията на Лони. Той беше буйно момче. Но когато уби онова момиче...
Мидас замълча. Изчаках.
- Той беляза всички ни, разбирате ли? Фамилното ни име се свързваше с престъплението. Затова се опитах да го сведа до една буква. Предполагам, че през всичките тези години съм се крил от семейството си, от себе си, дори от Лони.
- Но родителите ви са останали в Дрейк Крийк?
- Баща ми беше заблуден фанатик, а майка ми живееше в сянката му. Грехът на Лони бе кръст, който баща ми можеше да носи; принуди и нея да носи бремето заедно с него. Струва ми се, че дори бе намерил начин да обвини нея за всичко. Той бе богобоязлив човек, следователно грешката трябваше да е нейна, наследствена. Смазваше я, но тя никога не се оплакваше. Сърцето ѝ вече беше разбито от Лони. Ала по онова време аз вече отдавна си бях отишъл и много-много не ми се искаше да се връщам, макар че пътувах дотам два-три пъти заради майка ми. Дрейк Крийк не беше голям град и не ми бе приятно да слушам как хората шушукат зад гърба ми, когато минавам по улицата. Дори Лони да не бе извършил онова, което извърши, пак нямаше да искам да живея там. В Дрейк Крийк манталитетът на малкия град се проявяваше по най-лошия начин.
- Имаше ли голяма враждебност към семейството ви след убийството на Селина Дей?
- Доста голяма. Цветнокожите чупиха прозорците на къщата ни не знам колко пъти, но след време това престана. Щеше да е още по-лошо, ако момичето беше бяло. Не ме разбирайте погрешно: не съм расист, просто такава е истината. Онова, което тревожеше повече хората, бе, че те са се сношавали с нея, преди да умре. Това най-много ги възмущаваше. Ако само я бяха изнасилили и после я бяха оставили, щяха да махнат с ръка, щяха да го приемат като простъпка на момчета, които са престанали да се контролират, ала комбинацията от убийство и сексуално насилие им идваше в повече. Поне аз мисля така. Но моята преценка е много лична. Преценката ми за Уилям Лагенхаймър - също.
- Защо?
- Защото всички обвиняваха за случилото се Лони, сякаш беше единственият, който е бил там. Дори на процеса той бе описан като лошото момче, което е отклонило невинния малък Били от правия път, но нещата не бяха толкова прости. Лони и Били се подстрекаваха един друг, разбирате ли? Сякаш на всеки от двамата му липсваше нещо и другият го допълваше идеално. Те бяха като лъка и стрелата, пистолета и куршума. Без едното другото бе безопасно. Не мисля, че Лони би нападнал момичето, ако бе сам, нито пък Били. Но в някои отношения Били Лагенхаймър беше по-лош. При Лони нямаше скрито-покрито. Поглеждаш го в лицето и веднага разбираш, че е загазил. А Били го криеше. Беше хитър. Ако някой ядосаше Лони, той тръгваше да се разправя с него. Раздаваше юмруци, но и ги получаваше. Били обаче бе от онези, които ще те приближат изотзад и ще забият нож в гърба ти, а после ще го завъртят за по-сигурно. Той бе лицемерен малък никаквец, но у него имаше истинска лошотия. Умееше да подкокоросва брат ми, да го насъсква. Ако Лони е убил онова момиче, както беше описано, ако е сложил ръка на устата му и го е задушил, значи Били Лагенхаймър е стоял зад него и му е крещял да продължава. Били не би се опитал да го спре, не и по начина, по който твърди, че е станало. За да убият момичето, е трябвало да участват и двамата, без значение чия ръка е усетила последния му дъх.