Докато го слушах, си спомних как Рандъл Хейт разказваше своята история първо на Ейми, после на двама ни и накрая на гледащите го строго агенти в конферентната зала на Ейми. Всеки път думите му бяха почти едни и същи, отрепетирани. А докато говореше Джери Мидас, с физическа и емоционална болка в гласа си, почувствах искреността на истинското проникновение. Той бе носил тези мисли в главата си толкова много години, но рядко ги бе изричал на глас - пред психотерапевт може би или пред съпругата си, когато спомените са го връхлитали и настроението му е падало, но не и пред съвсем непознат човек. По-късно може би щеше да се пита дали е трябвало да е толкова откровен и когато полицаите отидеха при него, навярно щяха да чуят друга версия на историята, пак вярна, но не толкова убедителна.
- И Лони не ви се е обаждал след освобождаването си?
- Не. Чакайте, това не е вярно. Позвъни ми, след като го пуснаха, но не говорихме много. Казах му да намине някой път да се видим, ала той не дойде. Това бе последният контакт, който съм имал с него. Дори не знам под какво име живее.
- А родителите ви?
- Баща ми умря по времето, когато Лони беше в затвора. Инфаркт. Почина зад волана на колата си на път към черквата. Майка ми си отиде две години преди датата, на която Лони трябваше да бъде освободен. Преди да го преместят във Вашингтон, тя всеки месец вземаше автобуса до Грейхаунд, за да го посещава.
- В щата Вашингтон ли?
- Да, във Вашингтонския изправителен център в окръг Мейсън. Беше там за известно време, а после отново го преместиха и му загубих следите.
- Под собственото му име ли?
- Да, доколкото помня. След това загубих следите му, а майка ми беше вече починала. Беше стара и уморена. Знам, че майката на Били по някое време продаде къщата в Дрейк Крийк, за да може да е с него, след като го освободят. Чувал съм само слухове, но животът на госпожа Лагенхаймър сякаш спрял, когато Били влязъл в затвора. Винаги го наричала „моето момченце“, дори след като станал зрял мъж. Сякаш била прекъснала временно детството му, за да могат след излизането му от затвора да продължат от там, докъдето са стигнали.
Това бе интересно.
- Знаете ли къде се е преместила?
- Опитала се е да го запази в тайна, но пощата ѝ е трябвало да бъде препращана, а в Дрейк Крийк не можеш дори да пръднеш в леглото, без половината град да се оплаче от миризмата. Отишла е някъде в Ню Хампшър.
„Бърлин или неговите околности“, помислих си. Това бе последното място, на което Рандъл Хейт бе излежавал присъдата си. Най-новият затвор в Ню Хампшър за средно или минимално охранявани затворници, открит през 2000 г., идеалното място за завършване на експеримента, пътуването, което бе довело Уилям Лагенхаймър до превръщането му в Рандъл Хейт.
Благодарих на Джери Мидас за помощта, въпреки че ми се искаше да се бях срещнал лично с него. Само една подробност от разказа му не ми звучеше особено убедително. Той говореше за брат си с толкова чувство, че някак си не можах да повярвам, когато каза, че след освобождаването му не е имал друг контакт с него освен онова кратко телефонно обаждане. Джери бе единственият близък роднина, който бе останал на Лони и Лони беше протегнал ръка към него след излизането си от затвора. Те бяха братя и Джери не бе споменал да е имало нещо, което да ги разделя, като се изключи разстоянието помежду им. Дали човек, който е прекарал в затвора близо двайсет години и първата му инстинктивна стъпка след освобождаването е да се обади на брат си, не би пожелал да се сближи отново с него? И дали един по-голям брат, който познава така добре по-малкия, не би се постарал да останат във връзка?