- Тогава продължете да го следите, когато си тръгне. Каквото и да е направил, или да не е направил, мисля, че времето му като шериф изтича. Щом се прибере благополучно в дома си, вече ще можем да говорим за изпращане на имейл със снимки на Гордън Уолш от Централното следствено управление в Мейн.
Дадох им имейл адреса на Уолш по памет, в случай че се наложи да го алармират по-рано.
- Когато приключите с Алън, искам да наглеждате Рандъл Хейт.
Телефонът ми даде сигнал. Мат бе успял. Вече разполагах с адрес на М. Лагенхаймър в Горам, Ню Хампшър, в края на националния парк Уайт Маунтън. Нямаше телефонен номер, свързан с имота.
- Трябва да вървя - казах им аз. - Ще се върна след пет- шест часа. Помнете: първо Алън, после Хейт.
- Мислиш, че Хейт може да е в опасност ли?
- Не точно, мисля, че може би ще избяга.
33
Пътят до Горам беше три часа, но го взех за около два и половина, като намалявах скоростта само докато минавах през градовете. След като оставих Грей зад гърба си и поех на запад по път 26, движението, общо взето, бе слабо. Големите влекачи, превозващи трупи в неделя, поемаха в южна посока, а когато отминах Саут Парис, изчезнаха и по-големите стандартни камиони.
Въпреки живописното му разположение в Уошингтън Вели никой не би сбъркал Горам с някой друг необикновено красив град. Той изпълняваше ролята на северна врата към Уайт Маунтънс, така че есен печелеше от ловците, през зимата от сноумобилите и ентусиастите на зимните спортове, а през лятото от тълпите рафтьри и катерачи и от кьмпингуващите в горите. В града имаше два-три прилични ресторанта, няколко закусвални и пицарии и куп капанчета за бързо хранене в северния му край, откъдето тръгваше пътят на север към Бърлин и към затвора, от който се бе появил Рандъл Хейт. За разлика от Берлин, в тази част на света Бърлин се произнасяше с ударение на първата сричка, син град със силно френско влияние въпреки името си. Доскоро това кътче от щата миришеше много лошо заради производството на хартия, също както навремето град Линкълн в Мейн, който и досега наричат по инерция „Вонящия Линкълн“, но голямата фабрика за хартия в Бърлин беше съборена едва през 2007 г. и това бе тежък удар за местната икономика. Без Северната щатска изправителна институция градът щеше едва да се държи на крака и да чака съдията да прекрати мача. Икономиката на затвора бе избавила Бърлин и околностите му. Присъствието му може и да се отразяваше зле на духа, но бе спасение за финансите на града.
Мерибет Уилсън Лагенхаймър бе купила къща на Литъл Понд Лейн, която бе на два-три километра северно от града и от нея се стигаше лесно с кола до затвора. Справката в интернет показа, че към момента всички данъци са платени и няма просрочени вноски за къщата. Както нямаше и телефон, свързан с адреса на Литъл Понд Лейн, нито пък в някоя от базите данни, до които имах достъп, бе регистриран номер на джиесем, за който да са изпращани сметки на този адрес. Фирмите за комунални услуги като че ли изобщо не бяха обслужвали имота. Нямаше никакви сметки за нафта, газ или електричество. Госпожа Лагенхаймър нямаше кредитна карта и банковата ѝ сметка сякаш беше замръзнала, обаче данъчните ѝ задължения към града бяха платени. Не можах да открия смъртен акт на името на Мерибет Уилсън Лагенхаймър. Опитах на Мерибет Уилсън и Мерибет Лагенхаймър и получих някакви резултати за първото име, но и двете жени, които бяха починали в интересуващия ме период след 2000 г., бяха на възраст между трийсет и четирийсет години, така че не влизаха в сметката. Изглежда, майката на Рандъл Хейт беше абсолютна отшелничка. Може би живееше напълно откъсната от околния свят, скрита в своята бърлога в Горам с генератор, ловна пушка и затаен гняв към Обединените нации.
Рандъл Хейт бе казал, че вече не е във връзка с майка си. Динамиката на семействата никога не спираше да ме изненадва, но ми се виждаше странно, че жена, която е била толкова привързана към сина си, че се е преместила чак в другата половина на страната, за да е близо до него, може да е била отхвърлена от същия този син на стари години. Обаче не бе невъзможно и ако Джери Мидас бе прав, психиката на Мерибет Лагенхаймър бе увредена непоправимо от престъплението на сина ѝ и неговия престой в затвора впоследствие. Ако наистина бе опитала да възобнови взаимоотношенията си с него, започвайки от момента, в който са били разделени - тя, майката, той, нейното малко момче, - присъствието ѝ може наистина да се бе сторило на сина ѝ, вече зрял мъж, задушаващо до степен на нетърпимост.
Но имаше и друга възможна причина за мълчанието на госпожа Лагенхаймър. Дискалкулия: така се наричаше онова състояние, което ми беше описал Джери Мидас, по-малко известна форма на дислексията36, свързана с числата. Имаше стратегии за справяне с нея и при наличието на време и окуражаване беше напълно възможно засегнатият да развие способностите си дори в системата на затворите, но да ги усъвършенства дотолкова, че да започне да си изкарва прехраната с умението да борави с числа, ми се струваше слабо вероятно. Докато пътувах на запад, картината започна да ми се изяснява.