Когато поех на север от Горам, сравнително ясното небе от последните дни изведнъж се покри с тъмни облаци. Откъм север се задаваше буреносен атмосферен фронт и прогнозите бяха за наводнения в низините. Говорих с Луис и Ейнджъл, но Алън още не бе напуснал дома на приятелката си. „Началник Алън е разгонен пес.“ Странна фраза. Всеки път, когато размишлявах над нея, чувах женски глас да я произнася и се сещах как госпожа Шей бе разгонила момичетата като гълъби и какъв поглед бе хвърлила по посока на своя работодател. Но „коте“? Жена като госпожа Шей би ли използвала тази дума?
Освен това Томи Морис все още бе някъде там и Енгъл се въртеше около него, ала не го доближаваше, чакаше го да направи следващия си ход. Би трябвало да са преобърнали наопаки целия Мейн след номера, който им бе извъртял в къщата на сестра си, ала не бяха го сторили. Всъщност новината за станалото дори не бе стигнала до медиите. Може би Енгъл просто бе искал да спести на Бюрото този конфуз и едва ли заслужаваше упреци за това, ала и тук поведението му се вписваше в по-общата схема на укриване и замазване, подплатявала всичките негови действия до този момент.
И както светлият квадрат на стената, където преди е висяла картина, и чистото място на прашна полица свидетелстват, че нещо се губи, зад всичко това прозираше фактът на изчезването на Ана Кор. Връзката на Алън с необикновено млада жена, бъркотията от истини, полуистини, а навярно и откровени лъжи на Хейт, желанието на Енгъл да залови Томи Морис и усилията на Морис да избяга от враговете си и евентуално да изкупи своите грехове, като помогне на сестра си - всичко това бе съвсем маловажно в сравнение със съдбата на изчезналото момиче. Видях Гордън Уолш да се откроява на фона на тъмното небе и звездите и го чух отново да казва, че според него Ана Кор е мъртва. Може би предпочиташе да вярва в противното, но посоката на неговото разследване се определяше от вероятността тя вече да е станала жертва на убийство. Трудно му бе да събере двете противоположни възможности в съзнанието си - живота и смъртта. Шансовете бяха на страната на смъртта, на плиткия гроб в горите. Рейнджърите я търсеха с тази мисъл в главите и знаеха колко е важно да открият мястото, където почива, преди да са паднали снеговете. Зимата щеше да промени пейзажа и да скрие завинаги всяка следа от копане и замаскиране, но щатът беше огромен и не можеха да претърсят всеки сантиметър от него. Ако тялото на Ана Кор беше преместено на разстояние от Пастърс Бей, можеше изобщо да не бъде намерено.
Но аз исках тя да е жива. Нужно ми бе тя да е жива. Не желаех да бъда принуден да кажа на дъщеря си, че младо момиче е завлечено в подземното царство, изчезнало е завинаги, без да бъде открита и следа от него, или че нещо от него е върнато на този свят натрошено, разложено и лишено от душа.
Според моя географски справочник за Ню Хампшър Литъл Понд Лейн се намираше встрани от Джимтаун Роуд, точно в края на щатския парк Муз Брук. Когато намерих завоя, светлината вече помръкваше, отчасти защото вече се свечеряваше, но и заради трупащите се облаци. В края на задънената улица имаше само две къщи, едната осветена, другата не. Тъмната къща бе в дъното на улицата, откъдето започваше гората. Беше мобилна къща37, боядисана в сиво и бяло, с остър покрив и остъклена веранда. Дворът беше затрупан с опадали листа от старите дървета наоколо. Зад къщата започваше лек наклон надолу, водещ до малко изкуствено езеро - предположих, че именно то е въпросното Литъл Понд38, което в никакъв случай не надхвърляше създаваните от името му очаквания. Беше с обиколка петнайсетина метра и бе покрито с мръсна пяна.
Почуках на вратата на верандата, просто защото така бе прието, ала не получих отговор. При докосването тя се отвори, обаче предната врата на къщата беше заключена, задната също, и прозорците бяха затворени. Все пак не бе нужно много, за да проникнеш в дом каравана - няколко секунди, едно счупено стъкло и вече бях вътре. С изключение на малкото евтини мебели и двата полиестерни килима, къщата бе съвсем празна. Не можах да намеря никакви дрехи, никакви картини, никакъв знак, че някой живее тук. Тънък слой прах покриваше всичко, но той бе от няколко месеца, не от години. Банята беше чиста, на матраците в двете спални нямаше чаршафи и възглавници, спалното бельо бе грижливо сгънато и прибрано в оригиналните затворени с цип опаковки, за да бъде предпазено от влагата, а възглавниците и юрганите бяха натъпкани в големи пластмасови чували от „Уолмарт“. Нямаше никакви лични документи, никакви снимки, никакви книги. Всички чекмеджета и шкафове бяха празни.