- Отчасти. Тя ме научи да изразявам усещанията си с думи.
- Е, и двамата сте се справили добре. Онзи човек отвън крие истини за себе си от много време. Има история, която искам да чуеш.
- Винаги ми е приятно да слушам.
- Има едно усложнение. В миналото съм го представлявала като адвокат - обвинение за шофиране в нетрезво състояние, което отхвърлихме, и дребно спречкване със съсед. Съгласих се да го представлявам и в този случай, доколкото ми е по силите, обаче ми трябва човек с твоите умения за работа на терен.
- Значи изслушвам историята и решавам дали да приема работата.
- Искам да решиш, преди да чуеш историята.
- Аз не работя така. Защо искаш това от мен?
- Защото държа и ти да си обвързан от задължението за поверителност.
- Значи ми нямаш доверие?
- Имам ти доверие. Само че не съм сигурна как ще реагираш на определени елементи в историята му. И ако се намеси полицията, искам да можеш да кажеш, че работиш за мен, с произтичащото от това право да не разгласяваш получената информация.
- Но ако откажа да поема случая, какъв е проблемът? Как ще разберат полицаите?
Тя се позамисли, преди да ми отговори.
- Защото може да се почувстваш длъжен да споделиш с тях онова, което ще чуеш тук.
Сега бе мой ред да се замисля.
- Не, това не ми е в стила - отвърнах накрая.
- Имаш ли ми доверие?
- Да.
- Ще искаш да поемеш този случай. Може би ще имаш резерви по отношение на клиента, но ще искаш да поемеш случая. Онова, което е извършил, е станало много отдавна, но може да има последствия във връзка с едно разследване, което се води в момента.
- Какво е извършил?
- Ще поемеш ли случая?
- Какво е извършил?
Тя направи гримаса. После се облегна назад.
- Убил е момиче.
4
Той влезе леко приведен, сякаш готов да бъде ударен, и във вида му имаше нещо едва ли не детинско. Приличаше ми на прегрешило момче, което е повикано в кабинета на училищния директор, за да обясни своите действия, но не мисли, че има приемливо извинение. Подобни мъже и жени бяха позната гледка за мен, както и за Ейми Прайс. Адвокатската кантора напомня донякъде изповедалня, между стените ѝ се разкриват истини, изричат се оправдания, обсъждат се покаяния.
Носеше очила с тъмни рамки, съвсем леко матирани. Лещите не изглеждаха дебели и увеличаваха едва забележимо очите му. Възприемах ги като своеобразно предпазно средство, елемент от неговата защитна броня. Представи се като Рандъл Хейт. Това бе името на служебната му карта и името, с което беше известен на съседите си, с които поддържаше, общо взето, не особено близки, но сърдечни отношения. Единственото изключение бе Артър Холдън, отсрещната страна в отдавнашния имуществен спор, оставил трайна горчивина, която беше надвиснала над двата съседски имота като зловонен облак. Според Ейми Хейт бе отстъпил преди разпрата да стигне до съда и да стане още по-мръсна, скъпа и публична. Публична. Това бе важната дума, защото Рандъл Хейт бе много потаен човек.
Той седна до мен, след като стисна много предпазливо ръката ми, държейки тялото си на разстояние дори докато подаваше своята - може би от страх да не съм онзи, който ще му нанесе отдавна очакван удар. Знаеше, че Ейми трябва да ми е казала достатъчно, за да си съставя неблагоприятно мнение за него, ако изобщо намеря за нужно да си съставям мнение. Опитах се да запазя изражението си неутрално, защото, честно казано, не знаех какво изпитвам към Хейт. Исках да чуя каквото имаше да разкаже, преди да стигна до някакъв извод, но когато, напук на всичките си усиля, взех да го преценявам, открих в себе си само смесица от любопитство и от враждебност и вероятно му бях предал някак си своето отношение. Забелязах погледа му, насочен нагоре и малко встрани, не право в очите ми. Вътре в него се бореха за надмощие чувствата за достойнство и срам, а под тях клокочеха гняв и вина. Долових всичко това, видях всичко това и се запитах какво ли още може да крие този човек в заключеното чекмедже на сърцето си. За гнева бях сигурен: усещах гнева по същия начин, както се смята, че животните усещат миризмата на болестите у хората. Биваше ме да надушвам отровата, а гневът на Хейт бе като замърсител в кръвта, който трови целия организъм и се спотайва в очакване на момента, когато ще се надигне и ще потърси отдушник: комплексът, многоглавото чудовище, хидрата вътре в него. Това бе гняв към него самия заради онова, което бе сторил, подхранван от собственото му самосъжаление; гняв към момичето, което беше умряло, защото ролята му не е била пасивна - самото умиране е било своего рода действие; гняв към властите, които го бяха наказали и бяха попарили бъдещето му; и гняв към съучастника му в убийството, защото Ейми ме бе информирала, че Рандолф Хейт не е действал сам. В деня, когато момичето е умряло, с него е имало още някого и мнението на Ейми беше, че отношенията на Хейт с това лице са били много противоречиви. Гняв, гняв, гняв. Опитал се е да го затвори в себе си, да го изолира, като си е изградил нова самоличност и нов начин на живот, които не му позволяват да се проявява. Но с това само го е направил още по-опасен и непредсказуем, защото го е лишил от отдушник. Може да го е знаел, може и да не го е знаел, но така или иначе е избрал този начин, за да се справи с всичките си емоции. Боял се е, че ако позволи дори и най-нищожното истинско чувство да се покаже на повърхността, ще бъде пометен от вълната, която ще последва.