- Всичко това е вярно - отвърна Ейми, - но има една подробност, която господин Хейт още не е споделил с теб. Отнася се за мястото, на което живее. Защо не кажете на господин Паркър къде се намира домът ви?
Веднага се досетих, че това е примамката, малката подробност, която Ейми преднамерено ми беше спестила, и когато Хейт заговори, почувствах как капанът щракна и разбрах, че няма да мога да се измъкна от всичко това.
- Живея на три километра от къщата на Ана Кор - каза Хейт. - В Пастърс Бей.
5
Рандъл Хейт се бе върнал отново на мястото си в приемната. Секретарят, който посрещаше клиентите на Ейми, както и посетителите на другия офис в сградата, си беше отишъл, така че той бе оставен сам с мислите си. Докато излизаше, изглеждаше неудовлетворен. Пролича си по неговото държане, по малкото забавяне, преди да затвори вратата след себе си, по усещането, което създаваше, че има още нещо за казване, още нещо, което би следвало да се каже, и то не от него. Нашата реакция, или по-точно моята реакция на казаното от него, не го беше удовлетворила. Помислих си, че може би е очаквал да получи някакво успокоение, не по проблема със снимката, а по отношение на онова, което представлява като човек.
Навън се беше здрачило и продължаваше да вали. Фаровете на преминаващите коли осветяваха паркинга и хвърляха нови сенки в офиса, в който седяхме двамата с Ейми. В клоните на дървото продължаваха да се виждат тъмни петна. Гарваните не бяха помръднали и не издаваха никакъв звук. Изпитах желание да взема шепа камъни и да ги прогоня от там.
Птици предатели. Вероотстъпници.
- Е? - каза Ейми.
Не бяхме разменили нито дума, откакто Хейт бе излязъл от офиса по нейна молба, за да обсъдим насаме всичко, което ни беше казал. Фотографиите останаха на бюрото. Разместих ги с показалеца на дясната си ръка и промених реда им, сякаш цветовете представляваха код, който можех да разгадая и по този начин да стигна до прозрението, до увереността, която ми беше необходима.
Чудех се къде бе лъжата. Може би в течение на годините бях станал по-циничен или просто ставаше въпрос за атавистичен инстинкт, който се бях научил да не пренебрегвам, но някъде в разказаното от Рандъл Хейт имаше скрита лъжа. Може да беше директна лъжа или лъжа чрез премълчаване, но я имаше. Знаех, защото винаги има лъжа. Дори човек като Хейт, който като момче беше участвал в ужасно престъпление и който току-що бе признал това пред двама непознати, унижавайки се пред тях, със сигурност бе запазил поне една важна подробност за себе си. Ако не по други причини, то защото човешката природа е такава. Човек не се разкрива напълно пред никого; ако го стори, нищо няма да му остане. Има хора, които застъпват мнението, че самопризнанието действа освобождаващо, но те обикновено са сред слушащите, а не сред онези, които признават. Единствените пълни самопризнания се правят на смъртния одър; всички останали са частични, префасонирани. Лъжата в разказа на Хейт навярно беше вече използвана от него: пренареждане или изпускане на елементи, които сега са станали изключително важни за неговата интерпретация на събитията, може би дотолкова важни, че е престанал да ги разпознава като лъжа. В признанията му имаше признаци на отрепетираност, но не бях сигурен, че се е подготвил само заради нас.
- Той лъже - казах.
- За какво?
- Не знам. Наблюдавах го, докато говореше, имаше нещо в начина, по който разказваше своята история. Говореше твърде гладко, сякаш от години я е подготвял в главата си, в очакване на възможност да я представи пред публика.
- Възможно е. Това е било преломна точка в живота му - най-лошото нещо, което е вършил или е щял някога да извърши. Нищо чудно да се е връщал отново и отново към него и да си е изградил собствена версия за престъплението и последствията от него. В края на краищата може от години да се опитва да го обясни на самия себе си, след като не е успял да го обясни на полицаите и психиатрите.
- Версия - рекох.