- Да.
- И приемаме, че не е луд, но е под напрежение и може да се огъне.
- Съгласен съм - потвърдих неохотно.
- Ако отиде в полицията, старият му живот в Пастърс Бей ще приключи. Той не иска това. Иска да остане където е и да изживее там дните си. Както сам казваш, изтърпял е наказанието си. Законът и обществото не могат да имат други претенции към него по този въпрос.
- Значи да си кротува и да се надява момичето да бъде намерено?
- Такъв ще бъде моят съвет засега. Междувременно ти ще се поогледаш кой може да му изпраща тези снимки, защото знаеш, че е важно.
Беше ме хванала натясно. Рандъл Хейт не бе извършил никакво престъпление в щата Мейн, за което да знаем. Хейт бе клиент на Ейми, а аз се бях съгласил да работя за нея по случая. Обвързан бях донякъде със задължението да спазвам поверителността на информацията за клиента и това донякъде ме предпазваше от натиска на полицията да разкрия подробности за своя ангажимент, ако се стигне дотам. Обаче ситуацията, в която се бяхме озовали, не ми харесваше. За да предпазим Хейт, скривахме важна информация, която можеше да е свързана с разследването по изчезването на Ана Кор, въпреки че нямахме никакви сведения, които да говорят за пряка връзка между Хейт и престъплението, освен географската близост и сходството във възрастта на двете момичета. Това бе най-мрачната от всички мрачни територии и чувствах, че Ейми задълбава в нея.
- Смущава ли те? - попита тя. - Онова, което е извършил Рандъл, смущава ли те?
- Разбира се, че ме смущава.
- Повече, отколкото би трябвало ли? Изпитваш ли лична неприязън към него заради загубата на собствената си дъщеря? Длъжна съм да попитам. Нали разбираш?
- Разбирам. Не, не изпитвам прекомерна неприязън към него. Убил е дете, когато той самият е бил дете. Но имам усещането, че е мръсник, макар да не ми е ясно защо. Знаеш, че бих могъл да си тръгна оттук, нали? Нищо, с което се съгласих в този офис, не е обвързващо.
- Да. Но знам също така, че няма да си тръгнеш.
- Ако си права, няма ли да ми кажеш защо?
- Защото всичко това има връзка с друго дете. Защото Ана Кор е някъде там и може да е още жива. Докато има надежда за нея, ти няма да си тръгнеш. Разбирам, че си притеснен, задето няма да идем в полицията. Ще го пообработя още, да видя дали няма да размисли и да се яви доброволно, но ако ти не успееш да откриеш никаква неоспорима връзка между Ана Кор и онова, което се случва с нашия клиент, лично ще извикам ченгетата, ще седна върху него и няма да мръдна, преди да дойдат.
Докато се мъчех да си представя тази картина, тя добави:
- Защото това е другата причина да приемеш този случай: и ти като мен се чудиш дали човекът, който си прави шегички с Рандъл Хейт, не е същият, който е отвлякъл Ана Кор.
Пътувах обратно към Скарбъро, като се взирах напрегнато в мрака, докато дъждът плющеше по предното ми стъкло. В такова време фаровете на мустанга не вършеха много работа, но обичах да изкарвам колата при всяка възможност, а и когато потеглях, не беше толкова зле. Мустангът ми беше слабост, макар че ми бе приятно да живея с мисълта, че съм човек със сравнително малко слабости. На седалката до мен имаше разпечатка с имената на всички участници в делото за Селина Дей, които Хейт бе успял да си спомни. Той не бе много сигурен как се пишат някои от тях и твърдеше, че няма представа къде са сега тези хора. Когато го попитах дали не е бил изкушен да разбере нещо повече за тях, той отговори, че Уилям Лагенхаймър може и да е бил изкушен, но Рандъл Хейт не е.
Случаят „Хейт“ ме притесняваше, обаче щях да го поема дори и ако не се ръководех от интереса към отвличането на Ана Кор. В края на краищата парите щяха да ми дойдат добре, както и откъсването от ежедневието, което ми обещаваше този ангажимент. В момента нямаше много работа. Фирмите и частните лица не разполагаха с излишни средства, които да харчат за частни детективи, не и ако не ги грозеше опасност да загубят много пари или доброто си име, а в тези случаи те така или иначе се обръщаха към по-големите агенции. Пресъхнали бяха дори бракоразводните дела, от които обикновено, ако не течеше, поне капеше по мъничко. Съпрузите и съпругите, които подозираха брачните си партньори в измяна, провеждаха свои собствени разследвания, проверяваха джиесеми, разписки от банкомати, резервации за хотели. Дори проследяваха сами своите половинки или караха някой приятел да свърши това вместо тях, ако успееха да намерят такъв, на когото да се доверяват напълно и да са сигурни, че той не е третият. При все че мнозина просто продължаваха съвместното съществуване, защото дори да докажеха, че подозренията им са основателни, какво биха могли да сторят? Всеки се бореше да оцелее. Достатъчно трудно им бе да плащат за общия покрив над главите си, камо ли пък за два. Понякога самото икономическо положение стигаше, за да държи мъжа и жената в правия път или ги принуждаваше да живеят със съмненията си.