Затова приемах всяка работа, която ми се предлагаше, главно проверки по застраховки и проследявания за фирми, обезпокоени от проявите на свои служители. Бях започнал да се занимавам дори с възстановяване на открадната собственост, но то бе само стъпало по-нагоре от това да прибираш телевизорите и пералните на хора, пропуснали поредната вноска, и парите се изкарваха трудно. В най-добрия случай трябваше да се ровя из заложните къщи за препродавани стоки и след това да съобщавам на собственика, че може да пострада заради тези сделки, при условие че той е почтен човек, и че съм в състояние да докажа, че продава крадени вещи. В най-лошия случай ми се налагаше да тропам по вратите на разни вехтошари, мошеници и професионални крадци, които са склонни да гледат на сътрудниченето като на последна възможност, когато лъжите, заплахите и старото надеждно насилие не са били достатъчно убедителни.
След като се разбрахме, че ще поема случая „Хейт“ и тя, както му е редът, се опита да ме преметне с полагащите ми се проценти, а аз се изсмях и почаках да стане отново сериозна, Ейми предложи да види какви документи по делото за убийството на Селина Дей могат да се намерят. Ако те бяха засекретени, както твърдеше Рандъл Хейт, тогава достъпът ѝ до материалите, които може да ползва, щеше да е ограничен. Междувременно Хейт бе потеглил обратно към Пастърс Бей, където щеше да седне в своя домашен офис и да направи списък на всички хора наоколо, с които е влизал в допир, включително деловите контакти и всичките си познанства, колкото и бегли да са били, като наблегне особено на пристигналите наскоро в този район и на новите си клиенти. След ден-два аз щях да отида у тях, да поговоря с него и да опитам да разбера дали в града има човек, който е започнал да се държи по-различно с него, или новодошъл, който може да е свързан по някакъв начин със Северна Дакота, с някой от затворите за малолетни, в които Хейт е излежал първите години от присъдата си, или с щатския затвор. Трябваше също така да потърся възможни допирни точки между затворите в Нюпорт и Бърлин, макар да не изглеждаше особено вероятно те да са слабите звена, ако прехвърлянето му под новата самоличност бе протекло гладко. След това оставаше само да се направят справки в публичните и частните архиви, за да се установи местонахождението на тези хора, да не би някой от тях да е дошъл в Източен Мейн и тук да се е натъкнал на Рандъл Хейт.
Докато шофирах, си мислех каква ли може да е причината за сплашването на Хейт. Изнудването бе очевидният отговор, но това би означавало, че въпросният човек не е отговорен за отвличането на Ана Кор. Защо ще привлича вниманието към себе си, ако е извършил сериозно престъпление, включващо отвличането на младо момиче?
Втората възможност беше садизъм: на някого да му е приятно да гледа как Хейт се гърчи от безпокойство - от чиста отмъстителност или пък защото е загубил дете при сходни обстоятелства и измъчването на мъж, извършил престъпление спрямо друго дете, го доближава най-много до измъчването на онзи, който е посегнал на неговото дете.
Третата възможност бе тази, която ме интересуваше най-много, макар да се опитвах да не ѝ отделям специално внимание, за да не разсъждавам предубедено и така да пропусна решаващи доказателства в полза на другите две. Както бе казала Ейми, тази възможност бе Рандъл Хейт да е взет на мушка от човека, отвлякъл Ана Кор, като прелюдия към превръщането му в изкупителна жертва за престъплението. Ако случаят беше такъв, тогава щеше да е необходимо Хейт да изпадне в паника, да избяга и информацията за неговото минало да бъде разкрита анонимно пред полицията и пресата, така че посоката на разследването да се отклони от човека, отговорен за изчезването на Ана, и да се насочи към него. Дори и ако Хейт не избяга, нищо не пречеше информацията да изтече и разследването да тръгне в друга посока.
Но пък Хейт можеше да не устои на напрежението и посъветван от адвоката си, да отиде в полицията, да признае истината за своето минало и така на теория да обезвреди единственото оръжие на своя мъчител: тайната, в която бе пазено някогашното му престъпление.
Обаче Хейт нямаше алиби за деня, в който бе изчезнала Ана Кор, и това бе сериозен проблем. Той ни бе казал, че си е бил вкъщи и е преглеждал документацията на мебелна фирма, базирана в Нортпорт. Счетоводните книги и фактурите били в пълен безпорядък и той възнамерявал да прекара целия ден, опитвайки да въведе някакъв ред. За беда бил поразен от двайсет и четири часов грип и през повечето време повръщал или лежал на дивана в замаяно състояние. Затова не бил включвал компютъра, нито пък бил използвал телефона или интернет. Нямал никакви посетители и каквото успял да хапне, било от домашния му хладилник. Никакви доставки на храна, нищо, което да потвърди присъствието му в къщата. Така че ако се обърнеше към полицията, Рандъл Хейт щеше да се превърне в заподозрян дори и да е напълно невинен. Онова, което щеше да последва, щеше неминуемо да промени неговия живот, а желанието му бе да живее както досега - ако това изобщо беше възможно. Той беше напълно наясно, че никой повече няма да му даде нова самоличност, и се боеше, че ако миналото му стане известно, при наличието на интернет истината ще го преследва навсякъде. Рандъл Хейт беше изтерзана душа. Ейми бе опитала да го успокои, че двамата с нея ще направим всичко по силите си, за да го защитим, но виждах в очите му, че той не го вярваше. Грижливо изграденият му живот се разпадаше и маската, която бе носил, се смъкваше от кожата му, лющеше се и падаше, за да открие отново лицето на убиеца Уилям Лагенхаймър.