Но и след повече от четирийсет години барът продължаваше да работи, защото познаваше своя пазар. Този пазар се състоеше от пияници, които пребиват съпругите си.
Състоеше се от жени само на стъпка от проституирането, които се продаваха срещу пиене, компания и различно легло от толкова време, че бяха успели някак да убедят сами себе си, че краткотрайните свалки са равнозначни на истински връзки. Състоеше се от новопристигнали, представящи се само с малките имена, които търсеха работа, но не казваха каква точно е тази работа, дали се изисква номер на социална осигуровка и дали е напълно законна. Състоеше се от работници с износени ботуши и карирани ризи, които оставяха зад бара бележки за други мъже, и от бизнесмени с евтини костюми и ризи без вратовръзки, тръгнали за „някъде другаде“, които се отбиваха пътьом, „за да се срещнат с един човек“, или по друга, също толкова мъглява причина, която да оправдае краткото им спиране в „Уондърър“.
И от индивиди като двамата мъже, които седяха на бара близо до грамофонния автомат с вдигнати догоре ципове на якетата, въпреки че вътре бе топло и че бяха вече на втората бира, с гръб към зарешетения прозорец, който гледаше към „Уин Стрийт“. Пред единия имаше сгънат „Бостън Хералд“, но вестникът нямаше вид на четен. Никой от двамата не изглеждаше едър и ги делеше цяло десетилетие, въпреки че лицата им бяха еднакво сурови и уморени. По-младият имаше светла къдрава коса и не носеше бижута: нито пръстени, нито часовник, нито верижки. Дългото му кожено яке бе от онези, които бяха модерни през осемдесетте, ала бе купено много по-късно. Дънките му бяха в избелено синьо с изкуствени петна от боя. Маратонките му носеха емблемата на „Найк“, макар дори да не бяха минавали покрай фабрика на въпросната фирма. Пред него имаше бутилка „Будвайзер“, но бирата бе почти недокосната.
Придружителят му бе по-набит, с дълга черна коса, пригладена с лак назад от челото, но къса отстрани и отзад, което му придаваше леко туземски вид. Лицето му бе обрасло с двудневна брада, лявата му ръка обръщаше непрекъснато пакет „Кемъл“: нагоре, настрани, надолу, настрани, нагоре, настрани, надолу, настрани. На дясната си ръка носеше два златни пръстена и на малкия пръст на лявата - още един.
Дебела златна верижка обвиваше дясната му китка, друга бе преметната на врата му и от нея висеше златен кръст. И на двете му ръце имаше татуировки, в по-голямата си част скрити от ръкавите на черното кожено яке, а в основата на тила му се подаваха тъмните краища на друг шедьовър, разположен върху гърба му. Носеше ботуши на дървосекач, силно протрити, и тъмносини дънки „Ливайс“. Около палеца и показалеца на дясната си ръка имаше белег. Приличаше на старо изгаряне. Втората му бира бе на свършване и той се чудеше дали си струва да си поръча още една. Името му бе Мартин Демпси и акцентът му издаваше скитнически живот. В ирландските барове, сред имигрантите, в гласа му се долавяха следи от някогашния живот отвъд Атлантика. Тук те не се забелязваха толкова, макар че все още присъстваха в ритъма на речта му.