- Правилно. Недей да сантименталничиш заради град, който си напуснал като дете. Спомни си какво е казал Оскар Уайлд.
- Кой е Оскар Уайлд?
- Господи. Бил е писател.
- Не съм го чувал. Този часовник трябва да е верен. Имам чувството, че е верен.
- Казал е, че сантименталността е неприсъственият ден на цинизма.
- Не знам какво означава това.
- Означава, че ако си сантиментален, в действителност дълбоко в себе си си циник. Ти не искаш да си циник. Щях да го забележа.
- Не съм сантиментален. Просто мисля, че има и по-лоши места от това.
- Има по-лоши места от всяко друго. Това не означава нищо, освен ако не живееш на най-лошото място в света, в който случай то може само да стане по-хубаво.
- Африка.
- Какво?
- Мисля, че най-лошото място е някъде в Африка, някоя от онези страни, където измират от глад и се бият, и режат крайници. Виждал съм снимки: жени без ръце, малки деца. Животни, това са те.
- Както и да е. И ние си имаме доста такива. Няма нужда да ходиш в Африка, за да ги откриеш.
- Може ли да погледна часовника ти? Искам да проверя дали този е верен.
- Остави часовника. За какво се тревожиш толкова?
- Не искам да го изпуснем.
- Няма да го изпуснем. Всъщност колкото по-дълго чакаме, толкова по-малко е вероятно да го изпуснем.
- Ей. - Райън махна на бармана. - Този часовник верен ли е?
Барманът тръгна ребром към него, като бършеше ръце в кърпата за съдове, която висеше от колана към чатала му. Беше слаб и плешив, с развалени зъби, и обслужваше бара в „Уондърър“ почти от двайсет години. Говореше се, че дори помнел времето, когато джубоксът още работел. Носеше зелена тениска с името на бара отляво на гърдите. Тениските не се продаваха. Но пък и никой досега не бе проявявал желание да си купи от тях.
- Да, грижа се да е верен. Не искам да прекарам тук и минута по-дълго, отколкото съм длъжен.
- Това е най-важното - обади се Демпси. - Да накараш клиентите да се чувстват желани.
- Ако ги накарам да се чувстват желани, няма да си тръгнат оттук - отвърна барманът. - Ще опитват да говорят с мен. Аз не искам клиентите да говорят с мен.
- Дори и аз ли?
- Дори и ти.
- Човек би си помислил, че не искаш да печелиш пари - каза Демпси.
- Да, спестявах, за да си купя яхта от бакшишите, но тази мечта угасна.
- Часовникът е верен - каза Райън. - Трябва да тръгваме.
- Да, да, добре. Господи, ти си като някоя баба.
Двойката зад гърба им отново избухна в смях, този път още по-шумен. Демпси ги погледна през рамо. Смехът престана, но бе последван от тихия кикот на жената, докато мъжът ѝ говореше нещо. Демпси извади цигара от пакета и я пъхна между устните си, но не я запали.
- Познаваш ли ги? - попита той бармана.
- Не. Но не познавам и вас.
- Трябва по-добре да подбираш клиентите си.
- Тук разчитаме само на естествения подбор.
- Така ли? Е, на път си да видиш дарвинизма в действие.
Демпси се нахвърли върху мъжа, преди Райън да успее да реагира. Когато Райън стигна до масата, той вече подпираше с лакът брадата на провинилия се, забил бе коляно в топките му и с цялата си тежест опитваше да го провре през стената.
- Каза ли нещо по мой адрес - рече Демпси. - А, каза ли?
Част от плюнката му се лепна върху лицето на мъжа, което бързо ставаше все по-тъмночервено. Човекът опита да поклати глава, но почти не можеше да я движи. От устата му се изтръгна хриптене. Жената до него посегна, сякаш за да дръпне ръката на Демпси. Той завъртя глава към нея и каза:
- Недей.
- Моля - каза жената.
- Моля какво? - попита Демпси.
- Моля, остави го на мира.
- Сега не се смееш, а, кучко с конска физиономия. Отговори ми. Отговори ми!
- Не, не се смея.
Сякаш за да го потвърди, тя се разплака. Райън предпазливо докосна Демпси по рамото.
- Хайде, остави това. Нямаме повече работа тук.
Демпси бавно разхлаби хватката.
- Връщайте се в шибания си Кеймбридж, там ви е мястото - каза той. - Само да ви видя още веднъж тук, ще я изнасиля, а теб ще те накарам да гледаш.
Демпси се изправи и се отдръпна. Дишаше тежко. Жертвата му бе така стъписана, че дори не беше помръднала. Така се постъпваше със слабаците: ако им налетиш внезапно и ги стреснеш достатъчно, нямаше нужда истински да ги нараняваш.
Барманът наблюдаваше Демпси внимателно. Дори не се беше опитал да прекрати инцидента, защото бе виждал всичко това неведнъж и беше готов, преди да се намеси, да остави за известно време събитията на естествения им ход. Видяното сякаш не го впечатли. Но повече нямаше да са добре дошли тук, не че имаха намерение да идват отново.
Демпси хвърли двайсетачка на плота и каза на бармана:
- За яхтата ти.
- Ще я кръстя на теб - отвърна му той. - Гъз със „с“ ли се пишеше?