- Пиши го със „с“. Така ще знаем, че е твоята, когато я подпалим.
Взе си пакета цигари и го пусна в джоба на якето.
- Хайде, идвай - каза на Райън. - Да свършваме с това.
7
Къщата беше обикновена във всяко отношение, просто поредната неотличаваща се с нищо кутия на улица в покрайнините на Бедфорд между многото други такива кутии, всяка със своя кола на алеята и трепкаща светлина от телевизионен екран в предната стая. Имаше украса за Хелоуин: надгробни плочи и плашила и започнали да загниват тиквени фенери, които привличаха последните нощни насекоми. Райън усети как тежестта на бирата опъва пикочния му мехур. Можеше да отиде в тоалетната на „Уондъдър“, ако не беше Демпси с неговите щуротии. Ето го и сега, ругае живота на хора, които дори не познава, сякаш собственият му живот върви по мед и масло.
- Погледни всичките тези боклуци по моравите - каза той, докато паркираше колата. - Как мислиш, колко от тези хора имат собствени деца?
- Какво имаш предвид?
- Не мислиш ли, че има нещо нередно, когато самотен възрастен мъж изважда навън тези хелоуински боклуци, за да привлича децата?
- Не, не мисля, че има нещо нередно - поде Райън, но се усети и замълча.
Не изглеждаше много умно да твърди, че е редно да използваш украса за Хелоуин, за да привличаш децата, защото това неизбежно водеше до въпроса защо ще искаш да ги привличаш. Опита отново.
- Както го казваш, звучи сякаш в това има нещо лошо, а няма. Не е така. Просто хората зачитат духа на празника, както по Коледа.
- Не ми говори и за Коледата - каза Демпси.
- Знаеш ли, ти си едно жалко копеле.
- А ти си прекалено доверчив. Това ще те убие.
Демпси проверяваше пистолета си и това му попречи да види погледа, който му хвърли Райън. Ако го беше видял, може би щеше да промени своето отношение към по-младия мъж. Ала пропусна да го забележи. Когато вдигна очи, само челото на Райън бе леко навъсено.
- От нас се искаше просто да поговорим с него - каза той.
- Ще поговорим. Обаче искаме да сме сигурни, че ще ни слуша с цялото си внимание. И кога си станал толкова чувствителен?
- Той не е опасен. Виждал съм го. Няма да ни трябва пистолет.
- Искаш ли да направим един експеримент? Ето ти един експеримент. Затвори очи.
Райън не затвори очи. Не искаше да ги затваря. Не му беше приятно да седи редом с Демпси със затворени очи. Вече бе близо до извода, че не му е приятно да седи редом с Демпси дори и с широко отворени очи.
- Защо да си затварям очите?
- Просто искам да ти покажа нещо. Хайде, затвори ги.
Райън затвори очи и зачака. Минаха пет секунди и Демпси каза:
- Добре, отвори ги.
Когато Райън погледна, дулото на пистолета бе на два сантиметра от лицето му и макар да бе очаквал нещо такова, шокът беше достатъчно силен, за да накара сфинктера му да се отпусне, и той с големи усилия си възвърна контрола над него, преди да се беше изложил.
- Видя ли? - каза Демпси. - Опасен или не, това нещо ще го накара да слуша внимателно.
Райън преглътна. Не проговори, докато не се увери, че в устата и гърлото му има достатъчно влага.
- Свърши ли? - каза накрая.
- Просто се шегувам с теб. - Демпси свали пистолета. - Ти наистина си прекалено чувствителен.
Райън поклати глава. Искаше му се да поеме дълбоко въздух. Искаше му се да опре глава в студения прозорец и да чака, докато вълните на ужаса престанат да пулсират в него. Искаше му се да престане да бяга и да се крие. Започнал беше да мисли, че страхът от опасностите, които го дебнат, е по-ужасен от всичко, което може да му се случи.
- Не ми клати глава - каза Демпси. - Какво?
- Нищо.
- Ей, съжалявам, доволен ли си?
- Да бе.
- Хайде, не ставай такъв.
- Почти ме накара да се подмокря.
Демпси потисна усмивката си.
- Вината е моя.
- Заради цялата тази бира е, която ме накара да изпия.
- Цялата тази една бутилка?
- Бирата просто минава през мен. Не знам какво има в нея. Може да съм алергичен.
Демпси слезе от колата, скрил пистолета в гънките на палтото, и Райън го последва. Наоколо нямаше жива душа, по улицата не минаваха коли. Далеч от Бостън се чувстваше малко по-добре. Последната им подобна работа бе в Евърет, който първоначално е бил част от Чарлстаун, и дори историческата му връзка с града, където се бяха подвизавали преди това, го бе карала да се изпотява. Ако си покажеха физиономиите в Чарлстаун, щяха да са мъртви още преди да са се сменили светлините на най-близкия светофар.
Тръгнаха по късата алея към входната врата и докато вървяха, Демпси оглеждаше неподдържаната морава и буренака в цветните лехи.