Госпожа Нейпиър не отговори на втория въпрос, а само на първия.
- Казахте, че сте дошли, за да плеснете съпруга ми през пръстите. - Тя започна настървено да чеше левия си крак малко над коляното. Мястото бе силно зачервено и Райън се чудеше дали има някакво кожно заболяване, или чесането е нервен тик.
- Точно така - каза Демпси. - Дошли сме да му предадем съобщение колко е лошо да се краде и да му дадем да разбере какви са последствията от действията му. Знам, че си мислиш, че искаме да го убием, но не е така. Убийствата се отразяват зле на бизнеса. Привличат внимание. Ако го убием, тогава ще трябва да убием и теб и изведнъж ще изпаднем в положението да търсим чаршафи и чували и да предприемаме нощни пътувания до тресавища и гори, а, честно казано, не разполагаме с толкова време. Също така вече ми писва да чакам в твоя прекрасен, но скучен дом. Трябва да предадем това съобщение на съпруга ти, но ми се струва, че и ти можеш да му го предадеш вместо нас. Или по-точно вместо мен.
Демпси погледна към Райън. Райън поклати глава.
- Не.
- Не те моля за разрешение. Намеквам ти, че трябва да излезеш и да ме чакаш отвън.
- Хайде, човече, това не е редно. Тя е достатъчно изплашена. Нейпиър ще си вземе бележка. Няма друг избор.
- Чакай в колата, Франки.
Райън чу предупреждението в гласа му, стана му ясно, че ако настоява, Демпси ще се нахвърли върху му, ще последва сблъсък, който може би ще изисква сериозни действия, а не бе време за това, още не. Госпожа Нейпиър отвори уста и се разтрепери.
- Моля ви - каза тя. - Направих всичко, каквото искахте.
Погледна към Райън, търсейки помощ, но Райън нямаше да ѝ помогне. Искаше, наистина искаше, ала не можеше.
- Съжалявам - каза отново.
- Не - промълви госпожа Нейпиър. - Не, не, не...
Демпси се изправи. Протегна ръка и помилва госпожа Нейпиър по косата.
- Затвори вратата след себе си, Франки - каза той и последното нещо, което Райън видя, бе как той хвана госпожа Нейпиър за ръката и я поведе към кушетката, а тя тътреше крака, опитвайки да се съпротивлява, извърнала очи от Демпси и все още умоляваща с поглед за помощ, каквато никога нямаше да получи.
Райън затвори вратата и тръгна към автомобила, с ръце в джобовете и наведена глава.
Това не можеше да продължава. Всичко се разпадаше.
Мислеше си, че може би скоро ще се наложи да убие Мартин Демпси.
8
Още нямаше девет. Седях в офиса вкъщи и слушах как дъждът ромоли по покрива - странно успокояващ звук. Облаците бяха угасили луната и никаква изкуствена светлина от прозореца не разкъсваше мрака отвън. Имаше само нюанси на сянката: дървета върху тревата, суша, очертаваща контурите на черна вода и океан, който чака зад нея. До себе си имах чаша кафе и дадения ми от Рандъл Хейт списък с имената на хората, свързани с процеса. Изведнъж се хванах, че мисля за Селина Дей. Искаше ми се да видя нейна снимка, защото днес тя бе всичко друго, но не и забравена. За Хейт тя бе призрак от минало, призован в настоящето от неприятните шегички на неизвестно лице. Историята на живота ѝ беше написана и ѝ бе сложен край. Ако Селина имаше някакво значение, това се дължеше на обстоятелството, че е била на възрастта на Ана Кор, и можехме само да се надяваме, че двете не делят и обща съдба.
Затова започнах да ровя в интернет за подробности около убийството на Селина Дей. Имаше по-малко информация, отколкото би ми се искало, може би защото убийството ѝ бе станало в славните дни, преди всичко да започне да влиза в интернет като факт или като спекулация. Накрая натрупах малка купчина печатни страници, повечето от архивите на местния „Бикън & Експлейнър“, описал подробно намирането на тялото, началото на разследването и след това разпитите, обвиняването и осъждането на двама неназовани непълнолетни. Репортерите никога не пропускаха да споменат расата на убитото момиче и историята бе стигнала до първите страници едва когато в съдебната зала бяха възникнали спорове във връзка с възрастта на момчетата.
Обаче намерих онова, което търсех: снимка на убитото момиче. На нея то беше по-малко, отколкото когато е загинало, може би с три или четири години. Носеше косата си на плитки и имаше забележима пролука между горните предни зъби, която може би по-късно е била коригирана с помощта на шини. Облечено бе в карирана рокля с дантелена яка. Снимано бе отстрани, така че бе извърнало леко глава, за да е с лице към камерата. Позата не бе официална и Селина изглеждаше весела и спокойна. Изглеждаше такава, каквато е била: хубаво малко момиче на път да се превърне в хубава млада жена. Запитах се защо ли не е използвана по-нова снимка, после си помислих, че това навярно е снимката, която майката е избрала, за да представи Селина. Искала бе дъщеря ѝ да бъде запомнена така, като нейното малко момиченце, но с един цял живот пред себе си. Човек не можеше да погледне това лице, без да изпита тъга за близките и гняв заради жестоката смърт, сполетяла момичето.