Статиите във връзка с убийството не съдържаха обичайното вайкане, предизвиквано от случаи като този, което се излива най-често в двете противоположни посоки на мислене: „Какво става с децата ни и какво можем да сторим, за да ги направим по-добри хора, не толкова склонни да убиват тийнейджърки?“ и „Какво става с децата ни и можем ли да ги направим по-добри хора, като ги тикнем в затвора завинаги или ги съдим като възрастни и ги осъдим на смърт?“. Вместо това изложенията бяха преднамерено фактологически, дори след издаването на присъдата от минимум осемнайсет години затвор за всяко от момчетата. Веднага след като бе приключило, делото сякаш беше забравено окончателно.
Мисля, че това не е изненадващо. Онова малко градче едва ли е искало някой да отваря отново раната: убийство, извършено от две техни, на вид нормални момчета, на чернокожо момиче, което не беше тяхно, но все пак си беше само момиче. Ситуацията се усложняваше още повече от факта, че черната и бялата общност в тази част на Северна Дакота бяха обвързани помежду си посредством бейзбола. Северна Дакота, наред с Минесота, беше един от малкото щати, където черни и бели винаги бяха играли заедно почти без проблеми. Фреди Симс и Чапи Грей бяха първите чернокожи спортисти в Северна Дакота, играли полупрофесионален бейзбол, скоро последвани от Арт Ханкок, черния Бейб Рут10 и неговия брат Чарли. След време отборът на град Бисмарк привлече великия Сачел Пейдж и Пейдж за пръв път игра заедно с бели мъже именно в Северна Дакота. След оттеглянето си от бейзбола доста от чернокожите играчи бяха решили да прекарат остатъка от живота си в Дрейк Крийк и в града още имаше малък музей, посветен на техните постижения. С други думи, свързаното със секс убийство на чернокожо момиче от две бели момчета бе застрашило поддържаното от толкова време крехко расово равновесие в тази част на Северна Дакота. Считали са, че е по-добре да се справят със случилото се, да го оставят зад гърба си като нещо необичайно и да продължат нататък. И може би хората, които са разсъждавали по този начин, са били прави: убийствата на деца от деца са ужасно изключение. Всеки пример заслужава да бъде разследван, дори и само за да се постигне известно разбиране за обстоятелствата около индивида, но в случаите като убийството на Селина Дей като че ли не е особено вероятно това да послужи за урок на цялото общество.
Все пак към края на търсенето бях потвърдил някои от имената в списъка на Хейт: двамата адвокати, назначени да защитават момчетата, прокурора (който бе един и същ и за двамата) и съдията. Показанията на свидетелите бяха несъществени, тъй като и двете момчета бяха признали вината си още преди процеса, така че пренията бяха само около присъдата. Никъде не се споменаваше споразумението, което Рандъл Хейт твърдеше, че е постигнато - социалния експеримент, който е трябвало в крайна сметка да позволи на него и Лони Мидас да избягат от сянката на своето престъпление поне в публичното пространство. Това също не е било много необичайно; до известна степен успехът на начинанието е бил обвързан с положителното развитие, което момчетата е трябвало да претърпят, докато са в затвора, и никой трезвомислещ прокурор, адвокат или съдия, който се е надявал да напредне в света на правораздаването, не би си позволил да подкрепи публично подобно споразумение непосредствено след процеса.
Започнах да работя по четирите имена. Единият от служебните адвокати, Ларейн Уокър, вече не бе между живите, беше загинала при злополука с мотоциклет през 1996 г. Вторият, Кори Фендър, се беше загубила и не открих името ѝ да се споменава някъде след 1998 г. Прокурорът бе мъж на име Р. Дийн Бейли. Името ми звучеше познато. След още едно-две кликвания се оказа, че Р. Дийн Бейли няколко пъти е правил неуспешни опити да бъде номиниран от републиканците като кандидат за Конгреса. Възгледите на Бейли за имиграцията, социалната политика и изобщо за управлението бяха, меко казано, колоритни дори по стандартите на някои от най-злостните критикари, които непрекъснато изникват от крайно консервативното крило на Републиканската партия. Всъщност неговото, както и на другите като него виждане за федералното управление можеха да се обобщят най-добре като „дръжте го колкото е възможно по-свито, освен ако аз и приятелите ми не пожелаем това да се промени и докато все още мога да участвам в него и да лапам от федералната ясла“ - с други думи, всичко е прахосничество, с изключение на онова, което е в моя изгода.