Когато новините приключиха, взех роман от Уили Влотин11 и легнах на опърпания диван в офиса да почета, но онази снимка на Селина Дей все не ми позволяваше да се концентрирам и докато прехвърлях в ума си подробностите около историята на Рандъл Хейт, трябва да бях задрямал за малко. Реалността се смеси със съня, както се случва, когато човек заспи неочаквано, и ми се стори, че виждам как Хейт стои отвън пред прозореца и ме гледа. Кожата му бе много бледа, по скалпа и лицето му имаше бръчки, които преди не бях забелязвал, сякаш черепът му бе започнал да се смалява. Той вдигна дясната ръка, заби я в плътта си и лицето му се отдели. Онова, което остана, бе кърваво и жълто като восък, но все пак се познаваше, че е той. Заповтаря същото действие отново и отново, като редуваше ръцете и хвърляше остатъците в краката си като паяк, който отърсва своята външна кожа, за да порасне, докато там, където преди бяха чертите му, остана само бяло петно. Очните орбити - празни и въпреки това продължаващи някак да ронят сълзи. Разбуди ме бръмченето на компютъра. В пощенската ми кутия имаше писмо от Анита Боуенс, което се състоеше от кратко съобщение и едно приложение.
Писмото гласеше:
Баща ми се надява, че Рандъл е добре, че се е възползвал от възможността да остави миналото зад гърба си, без да престава да се разкайва за стореното, и му изпраща своите най-сърдечни поздрави. При все това не желае Рандъл или вие да го търсите повече във връзка с процеса. Всичко, което има някакво отношение към интересуващите ви въпроси, можете да намерите в приложените документи.
Ваша
Анита Боуенс
П.С. Знам малко за историята около този случай, защото в миналото баща ми е споменавал „ несъвършеното споразумение“, постигнато с прокурора господин Бейли. Приложените тук документи би трябвало да посочват причините за неудовлетвореността на баща ми. Засега е достатъчно да се разбере, че той е искал момчетата да бъдат съдени като непълнолетни, не като възрастни. Министърът на правосъдието и областният прокурор не са били съгласни, както и господин Бейли, така че предпазливостта на прокурорите е надделяла. Вместо да остави момчетата изцяло на съмнителното благоволение на системата, баща ми е предпочел да даде съгласието си срещу споразумението, което им е осигурявало добър старт в живота след излежаване на присъдата. И струва ми се, все още мисли, че е продал принципите си твърде евтино.
А.Б.
Отворих приложението. То се състоеше от сканирано копие на писмото от Морис Боуенс до върховния съд в Пенсилвания, в което той обявява решението си да прекрати работата си в щата в знак на протест срещу упорито поддържаната практика деца да се съдят като възрастни хора и да им бъдат определяни доживотни присъди без право на помилване; както и негова статия, публикувана в юридическо списание, в която разглежда надълго и нашироко същата тема. Според тази статия, в която поясненията под черта бяха по-актуални, а становищата и статистиките - осъвременени, Пенсилвания бе посочена като един от двайсет и двата щата, заедно с окръг Колумбия, които позволяват дори деца на седемгодишна възраст да бъдат съдени като възрастни, и един от четирийсет и двата щата, които допускат деца да получават доживотни присъди без право на помилване за първо криминално престъпление. Пенсилвания бе отговорна за повече от двайсет на сто от децата в Съединените щати, изправени пред перспективата да умрат зад решетките след получаването на такива присъди. Статията на Боуен защитаваше тезата, че като осъжда „ентусиазирано“ тринайсет-четиринайсетгодишни, че и по-малки деца да умират в затвора, както за убийства, така и за други престъпления, щатът е отговорен за налагането на „жестоки и необичайни“ наказания и следователно нарушава осмата поправка в конституцията, международните правни норми и, на теория, Конвенцията за правата на детето, която, както изтъкваше Боуенс, Съединените щати така и не бяха ратифицирали, което правеше нас и Сомалия единствените държави в света, които са отказали да го сторят. Той отбелязваше още, че подобно прилагане на закона не е съобразено с уязвимостта на децата, с различията в развитието и правата на децата и възрастните, с капацитета за растеж, промяна и изкупление на децата. „Фактът, че разрешаваме в затворите да бъдат държани деца без всякаква надежда за помилване, говори, че не оправдаваме доверието и отговорностите, вложени в нас като законодатели - пишеше в заключение Боуенс. - Ние объркахме наказанието с възмездието и заменихме справедливостта с несправедливост. Но най-лошото е, че допуснахме да ни ръководят жестокостта и опортюнизмът, че си позволихме да забравим хуманизма. Нито една страна, която се отнася към най-уязвимите от младите си хора по този начин, не заслужава да се нарича цивилизована. Ние не успяхме да изпълним дълга си като законодатели, като родители, като защитници на децата и като хора.“