Изпратих имейла на Ейми, после принтирах писмото и статията и ги сложих в папката по случая. Не знаех за Конвенцията за правата на детето, но това, че бяхме в един кюп със Сомалия, не ми прозвуча като нещо, с което можем да се гордеем. Не бе трудно да се досетиш защо сомалийците не бяха подписали - от страна, която попълва редиците на войската си с деца войници, не се и очакваше да подписва друго, освен разписки за нови доставки на оръжия, но американската армия не беше така закъсала, че да е принудена да набира войници от началните училища. Обаче все пак ставаше ясно, че някой някъде в правителството на САЩ бе възразил срещу подписването на споразумение в защита на детето. Който и да бе той, сигурен съм, че децата му са се гордели с него и сомалийците са му изпратили картичка за Коледа.
И така, Боуенс бе напуснал Пенсилвания, издигнал се бе в съдебната йерархия на Северна Дакота и по някое време се бе видял в ролята на съдия в дело, което отново бе подложило на изпитание неговите принципи. Но вместо отново да вдигне ръце пред прокурорската непреклонност, той бе сключил споразумение, гарантиращо на момчетата ново начало, макар това да е означавало да погази своите принципи, защото е било за предпочитане да се задоволи с малка победа, вместо да не постигне нищо. Ако можеше да се вярва на дъщеря му, естеството на този компромис продължаваше да го измъчва и до днес.
Погледнах отново писмото на Боуенс. Съжалявах, че не бях имал възможност да поговоря лично с него и че един нов опит да се свържа с него нямаше да бъде посрещнат добре. Ако ми се представеше удобен случай, бих го попитал за третия човек, замесен в това убийство, извършено преди десетилетия, последния връх на свързващия три живота триъгълник: Лони Мидас. Хейт бе представил Мидас като инициатор на случилото се, но както бях казал на Ейми, това можеше да е просто видът, в който Хейт бе предпочел да ни представи събитията. И отново си спомних как докато ни описваше убийството и случилото се след това, от време на време изпадаше в смущаващо детинско състояние. Това бе реакция на притиснато в ъгъла дете, което се бои от предстоящото наказание за извършена пакост: да прехвърли другиму по-голямата част от вината. Искаше ми се да науча нещо повече за Лони Мидас, но, изглежда, трябваше да разчитам единствено на разказаното от Рандъл Хейт, освен ако не успеех да открия Лони и да го разпитам очи в очи за смъртта на Селина Дей. Обаче когато описваше неговата роля, Хейт в най-добрия случай бе снизходителен към себе си, а в най- лошия - потенциален лъжец.
Бях започнал да си драскам, докато мислех, но спрях, когато видях, че бях очертал грубо контурите на детска глава - глава на момиче, обрамчена от вързани с панделки плитчици. Лъжец. Непрекъснато се връщах към тази дума. Защо бях толкова сигурен, че разказът на Хейт за убийството не беше просто подправен, но и съдържаше елементи на активно прикриване? В края на краищата какво заслужаваше да бъде прикривано? Той бе признал участието си в ужасно престъпление. Твърдението му, че Лони Мидас е удушил Селина, бе важно само защото бележеше кулминацията в поредица от събития, в които беше участвал и за които двамата с Мидас бяха еднакво виновни. Може накрая наистина да се беше борил с Мидас, но беше ли се опитал да го дръпне от Селина, когато е започнал да я изнасилва? Или и сам се беше присъединил? Кой е бил моментът, когато е осъзнал, че са стигнали твърде далече, ако изобщо го е осъзнал?
Тогава разбрах, че проблемът ми с Рандъл Хейт не бе само, че не вярвах на историята му като цяло; аз не го харесвах. Не бях сигурен дали е заради онова, което бе сторил, и заради смъртта на собственото ми дете, в който случай трябваше да изхвърля това от ума си, ако исках да продължавам да работя за него, или беше някакво по-дълбоко вкоренено отвращение, усещане за него като за покварена душа, прикриваща се под лустрото на нормалност.