„Недей така, Сам, помислих си аз, той положително ще те посъветва да инвестираш издръжката си в оръжия или в тютюневите концерни.“
- Тя е толкова самостоятелно дете - продължи Рейчъл. - Има приятели и върви добре в училище - повече от добре, изпреварила е всички в класа във всяко едно отношение. Но има неща, които пази за себе си и в себе си, свои тайни. Това не го е взела от мен. Това е твоето у нея.
- Звучиш така, сякаш не си убедена, че е хубаво да пазиш нещо за себе си.
Рейчъл се усмихна.
- Не знам какво е, затова не мога да кажа.
Ръката ѝ още докосваше рамото ми. Тя, изглежда, изведнъж забеляза това и я остави да падне, но движението не беше рязко. Онова, което съществуваше между нас, вече бе по-различно. Имаше тъга и съжаление, но не и болка, или поне не толкова много, че да влияе върху начина, по който се държим помежду си, когато сме заедно.
- Опитай да се виждаш с нея малко по-често - каза Рейчъл. - Можем да го уредим.
Не отговорих. Мислех за Валъри Кор и изчезналата ѝ дъщеря. Мислех за покойната си съпруга и своята първа дъщеря, изтръгнати насилствено от този живот само за да запазят присъствието си тук в друга форма. Бях видял размиването на световете, гледал бях как елементите на онова, което беше преди и което щеше да дойде, се изливат в този живот като тъмно мастило във вода. Знаех, че съществува форма на злото, недостижима за човешкия разум, извор, от който пие всяко друго зло. Знаех също, че съм белязан, макар и сам още да нямах представа с каква цел. Затова стоях настрани от дъщеря си, заради страха от онова, което можех да ѝ докарам.
- Ще направя всичко по силите си - излъгах.
Рейчъл отново вдигна ръка, но този път докосна лицето ми, проследи очертанията на костите отдолу и аз усетих, че очите ми започват да парят. Затворих ги за малко и в този миг заживях друг живот.
- Знам, че се опитваш да я предпазиш, като стоиш настрани, но много съм мислила за това - каза Рейчъл. - В началото исках да се махнеш от живота ни. Ти ме плашеше, както заради онова, което беше способен да сториш, така и заради мъжете и жените, които те принуждаваха да постъпваш така, но трябва да има равновесие, а това равновесие сега го няма. Ти си неин баща и като стоиш настрани от нея, я нараняваш. Ние я нараняваме, защото аз също нося вина за онова, което се случи. И двамата трябва да положим повече усилия заради нея. Е, разбрахме ли се?
- Разбрахме се - казах аз. - Благодаря ти.
- Няма да ми благодариш, когато те замъкне в „Американ Гърл“5. Портфейлът ти също няма да ми благодари.
Сам бе клекнала край гората, събираше съчки и клонки, усукваше ги и правеше от тях разни фигури.
- Какво те накара да стигнеш до тази мисъл?
- Сам ме накара - отвърна Рейчъл. - Попита дали си добър човек, след като залавяш лошите и ги пращаш в затвора.
- А ти какво отговори?
- Казах ѝ истината. Че си добър човек. Обаче се разтревожих дали след като знае с какво се занимаваш, няма да започне да свързва професията ти с присъщите ѝ опасности и я попитах страхува ли се за теб. Отговори ми, че не се страхува, и аз ѝ повярвах.
- Каза ли защо не се страхува?
- Не - Рейчъл се намръщи. - Само че отговорът ѝ бе много странен, не думите, а начинът, по който ги каза. Заяви ми, че лошите хора трябвало да се страхуват от теб, и не се шегуваше, не беше перчене. Беше много сериозна и много уверена. После просто се обърна и отиде да си легне. Това беше преди няколко вечери и след това аз бях тази, която не можеше да заспи. Сякаш говорех с оракул, ако разбираш какво имам предвид.
- Ако е оракул, няма да казвам на никого. Половин Нова Англия ще се изсипе да пита за числата от тотото и Джеф сигурно ще прибира за консултациите по десет долара на човек.
Рейчъл ме ръгна с лакът и тръгна към вратата. Време беше да тръгват.
- Започни да ходиш по срещи - каза тя. - Още малко и ще се превърнеш в калугер.
- Сезонът не е подходящ - отвърнах. - Човек не тръгва по срещи, когато започва зимата. Твърде много дрехи. Трудно ще разбереш какво ти се предлага, преди да е станало късно.
- Както би казал истинският циник.
- Всички циници някога са били романтици. И повечето продължават да са.
- Господи, сякаш че говоря с някой дървен философ.
Помогнах ѝ да си облече палтото и тя ме целуна по бузата.
- Не забравяй за какво си говорихме.
- Няма.
Рейчъл извика Сам, която седеше на пейката отвън.
Тя криеше под палтото си нещо, докато вървеше към нас, но не ми го показа. Едва когато се прегърнахме за сбогом, го извади внимателно и ми го подаде.
Беше кръст. Направила го бе от тънки клонки, усукани където е било възможно да се закрепят, а на останалите места увити със стебла от бръшлян.