- За когато дойдат лошите - каза тя.
Двамата с Рейчъл разменихме погледи, но си замълчахме и едва след като те си тръгнаха, осъзнах колко странни бяха думите на Сам. Тя не ми даваше кръста, за да прогонвам лошите, както можеше да се очаква от едно дете. Не, в нейните мисли лошите не можеха да бъдат прогонени. Те щяха да дойдат и аз трябваше да застана лице в лице с тях.
3
Навсякъде тихи гласове - есенният вятър шушнеше своите извинения, в канавките плуваха кафяви листа, ръмеше ситен дъждец, изненадващо студен върху кожата. По улиците на Фрийпорт сега имаше по-малко туристи; те идваха предимно в края на седмицата, а в този мрачен ден магазините бяха на практика празни. Хубавите момчета и момичета в „Абъркръмби и Фич“ се награбваха и се пускаха, времето да минава, а малцината местни жители обикаляха „Л. Л. Бийн“6 да се подготвят за зимата, но не и преди да са минали през фирмения магазин на „Бийн“, защото непохарченият долар е спестен долар, а те бяха пестеливи хора. Обаче южен Фрийтаун беше много по-различен от комерсиализирания си северен събрат. Беше по-тих, центърът му не можеше да бъде намерен толкова лесно, видът му бе предимно провинциален, въпреки че бе разположен съвсем близо до Портланд. Тъкмо по тази причина адвокатката Ейми Прайс бе предпочела да живее и работи тук. Сега, в своя офис на ъгъла на „Парк“ и „Фрийпорт“, тя наблюдаваше как дъждът чертае сложни плетеници от жилки по прозореца, сякаш стъклото бе органична материя, като крило на насекомо. С всяка падаща капка, с всяко прелитащо мъртво листо, с всеки току-що оголен сантиметър от клона настроението ѝ ставаше все по-мрачно. Колко често бе мислила да се махне от този щат? Всяка есен ѝ навяваше същите мисли: това бе най-доброто от всичко, което предстоеше до март, дори до април. Колкото и неприятно да беше сега, с прогизналите листа и студения ситен дъжд, с тъмните сутрини и тъмните вечери, през зимата щеше да бъде много по-лошо. О, щеше да има красиви моменти, например когато слънцето пръсне елмази по първите снегове и в ранните утринни часове светът ти се струва измит от своята грозота, почистен от греховете, но после мръсотията се натрупва, снегът почернява, по подметките ти полепва пясък, по пода на колата ти също, разнася се из цялата къща и тогава ти се дощява да си едно от онези сгушени спящи създания, които са си намерили тъмно и топло местенце, пещера или хралупа, и чакат зимните месеци да се изнижат.
Докато тя си мислеше за тези неща, детеубиецът отвън също бе потънал в собствените си мрачни мисли.
Колко обикновен, колко незабележим бе видът му. Имаше среден ръст и средно телосложение, носеше костюм и обувки на средна цена. Вратовръзката му не бе нито прекалено набиваща се в очи, нито прекалено дискретна по цвят и дизайн, ни твърде евтина, ни твърде скъпа. Лицето му можеше да мине най-много за умерено хубаво. Ако тя бе неомъжена и бе излязла да прекара навън вечерта, може би щеше да разговаря с него, ако я заговори, но без да се старае особено, и не би съжалявала, ако не се запознаят, не би имала чувството, че пропуска възможност. И той използваше мимикрия, подобно на онези видове насекоми, които наподобяват листа, за да останат незабелязани. Оголването на клоните и есенното повяхване лишаваха и него от прикритие, както всичките тези твари.
Ейми леко проточи врат. От мястото, на което седеше, го виждаше отразен в огледалото на стената в приемната. Косата му приличаше на мокра слама, очите му бяха светлокафяви. Устните му се свиха в привична нацупена гримаса, която обаче не изглеждаше женствена - заради малкия белег, нащърбващ левия край на горната устна. Беше гладко избръснат, със силна брада. Тя придаваше на чертите му твърдост, каквато сами по себе си не излъчваха.
На масата пред него бяха сложени списания и днешните вестници, но той не четеше. Седеше абсолютно неподвижно, с отворени длани върху бедрата. Почти не мигаше, така погълнат бе от своите мисли. Навярно беше очаквал, че вече са го забравили - все пак беше отишъл толкова надалеч и се бе променил толкова много. Имаше нова самоличност и биография, която бе грижливо съставена и поддържана през годините. Нито едното от двете не бе незаконно: биографията му бе подарена от съда и той я беше допълвал през годините. Момчето, което почти никой вече не помнеше, не беше баща на този мъж, но все пак продължаваше да живее в него, замръзнало в мига, в който бе станало убиец.
Ейми се питаше колко ли често си спомня за онова, което е сторил. Подозираше, водена от собствения си опит (и не само от допира с престъпленията на други хора, а и от превъзмогването на последствията от собствените си грешки и разкаяния), че понякога може да е имало дни, през които да е забравял за своите грехове, да е забравял дори кой е в действителност, защото в противен случай животът му е щял да бъде непоносим и бремето на лъжата е щяло да го прекърши. Единственият начин да продължи да живее е бил да отрича пред себе си, че си служи с подобна измама. Той бе този, в когото се беше превърнал, и бе изхвърлил спомена за своето минало, както излюпилата се пеперуда захвърля какавидената обвивка. Но в него положително бе останало нещо от онази ранна фаза: някой сън на личинката, спомен от времето, когато не е можела да лети, когато е била различна от това, което е днес.