Ден
12
Шай притисна печата си върху плота на масата.
Както винаги, той потъна леко в дървото. Печатите на душата оставяха след себе си знак, който можеш да усетиш на допир, независимо от материала, върху който ги поставиш. Изви го на деветдесет градуса — това не размазваше мастилото, макар че тя не можеше да обясни защо. Един от наставниците ѝ ѝ беше казал, че се получава така, защото в този момент печатът докосва душата на предмета, а не физическата му форма.
Щом го отдръпна, се показа яркочервеният отпечатък, сякаш издълбан в дървото. Трансформацията се разпростря от печата като вълна. Мътносивото, напукано кедрово дърво стана красиво, добре поддържано и с мека патина, в която се отразяваше светлината на свещите срещу нея.
Шай опря пръсти в новата маса; бе станала гладка на пипане. Страничните повърхности и краката ѝ бяха по-изящно оформени и обковани тук-там със сребърни инкрустации.
Гаотона изправи гръб и отпусна книгата, която четеше, на скута си. Зу се размърда с явно неудобство при вида на Фалшификацията.
— Какво беше това? — настоя да знае Гаотона.
— Писна ми да ми се забиват трънчета в пръстите — обясни Шай и се облегна назад на стола си, който изскърца.
„Ти си следващият“, помисли си.
Гаотона се изправи и се приближи към масата. Докосна я, сякаш очакваше преобразяването ѝ да е било просто илюзия. Не беше. Изящната маса изглеждаше невероятно странно в мрачната, тясна стая.
— С това ли се занимавахте?
— Дялкането ми помага да мисля.
— Трябва да се съсредоточите върху задачата си! — сгълча я Гаотона. — А не върху някакви празни капризи. Цялата империя е в опасност!
„Не“, възрази наум Шай. „Не империята — само вашето господство над нея.“ За съжаление, дори сега, единадесет дни по-късно, още не беше успяла да получи достатъчно добра представа за характера му — не и дотолкова, че да може да се възползва от нея.
— Аз съм се заела с проблема ви, Гаотона — отговори. — Но онова, което искате от мен, далеч не е толкова лесна работа.
— А нима да промените масата беше?
— Разбира се — каза тя. — Трябваше само да пренапиша миналото ѝ така, че да е била поддържана, а не да е била оставена да грохне така. Нищо работа.
Гаотона се поколеба, след това коленичи до масата.
— Тези гравюри, обковите… нямаше ги и в самото начало.
— Може и да съм добавила някои дребни неща.
Не беше уверена, че Фалшификацията ще подейства. Възможно беше печатът да се изпари след няколко минути и масата да придобие предишния си вид. Въпреки това беше почти сигурна, че догадката ѝ за миналото на масата е правилна. В някои от историческите записки се споменаваше кои подаръци откъде са дошли. Подозираше, че тази маса е пристигнала от далечния Сворден като дар за предшественика на император Ашраван. Обтегнатите отношения между империята и държавата им, обаче, бяха накарали императора да я заключи някъде и да я забрави.
— Тази част не ми е позната — каза Гаотона, все още загледан в масата.
— Защо да ви е позната?
— Изучавал съм подробно древното изкуство — обясни той. — Този елемент е от династията Виваре, нали?
— Не.
— Имитация на творбите на Чамрав?
— Не.
— Какво, тогава?
— Нищо — отвърна Шай раздразнено. — Не имитира нищо; просто се е превърнало в по-добра версия на предишното си аз.
Това беше любимата максима на добрите Фалшификатори: нанеси леки подобрения на оригинала, и хората обикновено приемаха, че това е истинският предмет — защото наистина беше по-добър.
Гаотона се изправи с разтревожено изражение. „Отново си мисли, че пилея таланта си“, каза си Шай с досада и премести встрани купчина разкази за живота на императора.
Точно тези бяха събрани по нейна молба от прислужниците в двореца. Не искаше само официалните летописи. Трябваха ѝ автентични признания, а не орязани обобщения.
Гаотона пристъпи обратно към креслото си.
— Не виждам как е възможно преобразяването на масата да ви е отнело толкова малко усилия, макар че наистина е значително по-просто от основната задача, с която ви натоварихме. И двете ми се струват невероятни.
— Промяната на човешка душа е много по-трудно!
— Съгласен съм с това на теория, но не съм запознат с подробностите. Защо е така?
Тя му хвърли бърз поглед. „Иска да разбере повече за онова, което правя“, помисли си, „за да може да предвиди как ще се опитам да избягам.“ Той, разбира се, знаеше, че тя ще пробва да го направи. И двамата се преструваха, че нямат представа от този факт.