Гаотона кимна бавно.
— А сега — продължи Шай, — ще трябва да ми кажете какви мерки ще вземете, за да поддържате заблудата, че императорът е жив, здрав и буден.
— Правим всичко необходимо.
— Далеч не съм толкова уверена в това. Мисля, че ще се съгласите, че мен ме бива в измамите доста повече, отколкото останалите хора.
— А аз смятам, че вие ще останете изненадана — възрази Гаотона. — Политици сме, все пак.
— Добре, хубаво. Но изпращате храна, нали?
— Разбира се — отговори Гаотона. — Носят ястия в покоите му по три пъти на ден. След това връщат опразнените блюда в дворцовата кухня — макар че, разбира се, всъщност го храним само с бульон от супа. Пие, когато я поднесем към устните му — но продължава да се взира напред, сякаш е глух и ням.
— Ами нощното гърне?
— Не може да се контролира — отговори Гаотона и сви устни с неприязън. — Слагаме му пелени.
— Нощи, човече! И не ходите да изхвърляте гърнето наужким? Не ви ли изглежда леко подозрително? Прислужниците ще започнат да клюкарят; стражниците пред вратата — също. Трябва да помислите за тези неща!
Гаотона има приличието да се изчерви.
— Ще се погрижа да се направи, макар че не ми допада идеята да пускаме и други хора в покоите му. Така увеличаваме шанса някой да разбере какво му се е случило.
— Тогава изберете някого, на когото имате доверие — рече Шай. — Всъщност, въведете ново правило: нека никой да не бъде допускан при императора без карта, на която да е отпечатан личният ви печат. И да, знам какво ще възразите. Знам отлично колко добре се охраняват покоите на императора — разбрах го, докато проучвах двореца, преди да проникна с взлом в галерията. Мерките ви за сигурност далеч не са толкова надеждни — както доказа и нападението на убийците. Приемете съветите ми. Колкото повече различни нива на охрана въведете, толкова по-добре. Ако се разчуе какво се е случило с императора, нямам никакво съмнение, че ще се озова обратно в килията, а оттам — направо пред палача.
Гаотона въздъхна, но кимна утвърдително.
— Какво друго предлагате да направим?
Ден
17
През пукнатините около кривия прозорец на Шай проникна хладен ветрец, понесъл със себе си аромат на непознати подправки. Долавяше се и далечното бучене на тълпите, които се веселяха навън. Градът празнуваше. Беше Делбахад — празник, за който допреди две години не знаеше жива душа. Фракцията на Наследниците продължаваше да съживява и да чества древни празници в усилията си да наклони везните на общественото мнение в своя полза.
Нямаше да им помогне. Империята не беше република и единствените, които имаха думата в назначението на новия император, бяха арбитрите от различните фракции. Без да обръща повече внимание на празненствата, Шай продължи да чете дневника на императора.
„Най-после реших да склоня пред настояванията на фракцията ми“, пишеше в него. „Ще предложа кандидатурата си за император, както Гаотона непрекъснато ме поощрява да направя. Състоянието на император Язад се влошава все повече заради болестта му и скоро ще бъде избран нов владетел.“
Шай си отбеляза това в записките. Гаотона е насърчавал Ашраван да се стреми към трона. Но въпреки това, в по-нататъшните страници на дневника се забелязваше все по-голяма и по-голяма ненавист към арбитъра. Какво бе причинило тази промяна? Довърши бележката си и обърна на друг ден, години след предишния откъс.
Дневникът на император Ашраван я очароваше. Бе написан от собствената му ръка и включваше указание да бъде унищожен в случай на смъртта му. Арбитрите ѝ го бяха предоставили неохотно и го бяха придружили с множество оправдания на собствената си постъпка. Всъщност не бил мъртъв. Тялото му било още живо. Затова нямало нищо лошо в това да не изгорят личните му записки.
Говореха уверено, но тя виждаше несигурността в очите им. Беше лесно да прозреш истинските им мисли — на всички, с изключение на Гаотона, който продължаваше да ѝ убягва. Не разбираха каква е била целта на този дневник. Защо ще пишеш, питаха се, ако не възнамеряваш да оставиш написаното за бъдещите поколения? Защо ще хабиш време да пренесеш мислите си върху празния лист, ако не искаш да ги прочете никой друг?
„Със същия успех“, помисли си тя, „биха могли да питат една Фалшификаторка защо ѝ допада да създава имитации и да ги вижда изложени на пиедестал, при положение, че никой не знае, че се възхищава на нейното произведение, а не на оригинала, създаден от друг.“