От дневника бе разбрала далеч повече за императора, отколкото от официалните летописи — и не само заради съдържанието му. Страниците на тефтера бяха опърпани и осеяни с петна от непрекъснатото прелистване. Ашраван всъщност беше написал всичко това, именно за да бъде четено — от него самия.
Какви спомени бяха толкова важни за Ашраван, че ги бе препрочитал отново и отново? Дали беше суетен, и затова обичаше да си припомня предишните победи? Или пък обратното — бил е несигурен и е прекарвал часове в изучаване на думите, за да намери нещо, с което да оправдае грешките си? Или пък е имало друга причина?
Вратата на стаята ѝ се отвори. Бяха спрели да чукат, преди да влязат. И защо не? Нали вече я бяха лишили от всякакво усамотение. Продължаваше да бъде затворник — просто по-важен затворник от преди.
Арбитър Фрава пристъпи в стаята — елегантна фигура с издължени черти, облечена в светловиолетова роба. В сивата ѝ плитка проблясваха златисти и лилави нишки. Капитан Зу бе застанал на пост до нея. Шай въздъхна вътрешно и намести очилата си. Бе планирала да прекара нощта в учене и обмисляне на вариантите си за действие — надяваше се да остане на спокойствие сега, когато Гаотона бе отишъл да се присъедини към празничните мероприятия.
— Осведомиха ме — започна Фрава, — че не напредваш особено бързо.
Шай остави книгата.
— Всъщност е тъкмо обратното. Почти съм готова да започна да изработвам печатите. Както напомних на арбитър Гаотона по-рано днес, все още не сте ми осигурили лице, върху което да мога да изпробвам печатите — някой, който е познавал императора отблизо. Връзката между двамата ще ми позволи да изпитам действието на печатите върху него. Ще подействат, макар и временно — достатъчно дълго, колкото да опитам да нагодя някои неща.
— Ще ви намерим такъв — отговори Фрава, докато бавно минаваше покрай гладката маса, която проблясваше меко на светлината.
Прокара един пръст по повърхността ѝ и спря, когато се натъкна на червения отпечатък. Побутна го леко.
— Колко неприятно за окото. След като сте положила толкова труд да направите масата по-красива, защо не сте поставили печата отдолу на плота?
— Гордея се с работата си — отговори Шай. — Всеки Фалшификатор, който види произведението ми, ще може да го разгледа и да види какво съм направила.
Фрава изсумтя.
— Нямаш повод да се гордееш с такова нещо, малка крадло. Освен това не е ли целта на занаята ти да прикриваш, че ти си го направила?
— Понякога — отвърна Шай. — Когато подправям нечий подпис или фалшифицирам някоя картина, заблудата е логична. Но Фалшификацията — истинската Фалшификация — не позволява да скриеш какво си направил. Печатът ще си остане там завинаги — свидетелство за онова, което се е случило. Защо пък, тогава, да не се гордея с него?
Това беше странният парадокс, залегнал в основата на живота ѝ. Фалшификацията не опираше само до печатите, а включваше всички аспекти на изкуството на мимикрията: почерци, изкуство, лични печати… Чираците в занаята, които съмишлениците ѝ обучаваха полутайно, усъвършенстваха всички обикновени видове подправяне и фалшифициране, преди да се научат да използват печатите на душата.
Печатите бяха най-висшата форма на изкуството им, но бяха и най-трудната за скриване от околните. Да, печатът можеше да бъде поставен на някое трудно забележимо място на предмета, или пък да бъде покрит с нещо. Шай бе правила тъкмо това в редица случаи. Но докато печатът можеше да бъде открит все някак, Фалшификацията не можеше да бъде съвършена.
— Оставете ни насаме — обърна се Фрава към Зу и стражниците.
— Но… — възпротиви се Зу, като пристъпи напред.
— Не обичам да се повтарям, капитане — скастри го Фрава.
Зу изръмжа тихо, но се поклони в знак на подчинение. Изгледа Шай ядно — втренчените погледи му бяха станали почти като втора професия напоследък — и се оттегли с хората си. Затвориха вратата с тихо изщракване.
Печатът на Кръвноотпечатващия продължаваше да се откроява върху дървото, обновен едва тази сутрин. Кръвноотпечатващият идваше по едно и също време почти всеки ден. Шай си водеше подробни записки. През дните, в които закъсняваше малко, печатът започваше да избледнява точно преди да се появи. Винаги успяваше да пристигне навреме, за да го поднови, но някой ден, може би…
Фрава измери Шай с преценяващ поглед.
Шай отговори на погледа ѝ, без да трепне, и каза:
— Зу смята, че ще ви направя нещо ужасно, докато сме насаме.
— Зу е простодушен — отвърна Фрава, — макар и да ни е от полза, когато някой трябва да бъде убит. Да се надяваме, че няма да ти се наложи да изпиташ професионализма му на свой гръб някой ден.