Шай се отпусна на нара, който вече бе Фалшифицирала и превърнала в доста по-удобно легло — със завеси и мека завивка. Държеше завесите вдигнати. Стражниците, които бяха на смяна тази вечер, играеха на карти на масата ѝ.
„Защо те вълнува дали Ашраван ще оживее отново?“, запита се Шай. „Арбитрите ще те убият, преди изобщо да видиш дали ще има някаква полза от усилията ти. Единствената ти цел трябва да е бягството“.
И все пак… не друг, а императорът. Бе избрала да открадне Лунния скиптър, защото той бе най-известната реликва в цялата империя. Искала беше нейно произведение да бъде изложено в пищната Имперска галерия.
Задачата, върху която работеше сега, обаче… Това беше нещо далеч по-велико. Кой друг Фалшификатор можеше да се похвали с такова дело? Негова Фалшификация да седи на Трона на розата?
„Не“, каза си тя по-твърдо. „Не се мами. Гордостта ти, Шай. Не се оставяй на гордостта ти да те води.“
Отвори книгата на последните ѝ страници, където бе записала плановете си за бягство с таен шифър, който на пръв поглед представляваше просто списък с термини и имена на хора.
Онзи ден Кръвноотпечатващият бе дотичал до вратата на стаята ѝ, сякаш се страхуваше, че ще закъснее да опресни печата си. Дрехите му миришеха на силен алкохол. Наслаждаваше се на гостоприемството на двореца. Ако можеше да го накара да подрани някоя сутрин, след което да се увери, че ще се напие повече от обикновено вечерта след това…
Планините на Изличителите граничеха с Джамар, където се намираха блатата на Кръвноотпечатващите. Омразата, която изпитваха помежду си, бе силна и дълбока — може би по-дълбока от чувството на преданост към империята. Някои от Изличителите изглеждаха особено отвратени от Кръвноотпечатващия. Шай бе започнала да се сприятелява с тях. По някоя шега от време на време. Споменавания на случайни прилики между нейното семейство и произход и техните. Изличителите не биваше да разговарят с нея, но вече бяха изминали седмици, а тя не правеше друго освен да се взира в страниците на книгите и да си говори със старите арбитри. Стражниците скучаеха, а скуката правеше хората лесни за манипулиране.
Бяха ѝ предоставили повече от достатъчно камък на душата, и тя щеше да се възползва от него. Понякога, обаче, по-простите методи даваха по-добри резултати. Хората винаги очакваха от Фалшификаторите да използват печати за всичко. Височайшите разказваха истории за тъмни магии и за Фалшификатори, които поставяли печати на стъпалата на хората, докато спели, и променяли характерите им. Нахлували в ума им, изнасилвали душите им.
Истината беше, че печатите на душата често бяха последна мярка за един Фалшификатор. Прекалено лесно беше да бъдат открити. „Не че не бих дала дясната си ръка, за да получа Белезите на Същността си сега…“
Почти се изкушаваше да издялка ново Отражение и да го използва, за да избяга. Но те щяха да очакват това и на нея щеше да ѝ бъде много трудно да изпълни множеството опити, необходими, за да получи работещо Отражение. Ако го изпробваше върху ръката си, стражниците щяха да доложат за това, а върху Гаотона никога нямаше да се получи.
А да използва Отражение на същността, чието действие още не е изпитала… Това можеше да завърши много, много зле. Не. Плановете ѝ за бягство включваха печати на душата, но в основата им лежаха доста по-обикновени хитрости.
Ден
51
Когато Фрава отново дойде да я посети, Шай вече бе подготвена.
Жената спря на прага на вратата, а стражниците се измъкнаха от помещението без протести, когато капитан Зу влезе на тяхно място.
— Доста си се потрудила — отбеляза Фрава.
Фалшификаторката вдигна глава от записките си. Арбитърът нямаше предвид напредъка на работата ѝ, а стаята. Последното подобрение, което бе въвела, беше на пода. Не беше особено трудно. Информацията за скалните блокове, от които бе построен двореца — каменоломната, датите, каменоделците и зидарите — беше грижливо вписана в историческите записи.
— Харесва ли ви? — попита Шай. — Мраморът си отива много с огнището, по мое мнение.
Фрава се обърна и примигна.
— Огнище? Къде сте… Да не би стаята да е по-голяма от преди?
— Съседното складово помещение не се използваше за нищо — промърмори Шай и се върна към книгата, отворена пред нея. — А и стената, която ги разделяше, е била построена наскоро — едва преди няколко години. Пренаписах строежа ѝ така, че тази стая да е била направена по-широка, и с огнище.