— Да.
— И?
— Да.
Усмивката на арбитъра стана още по-топла.
— Скоро ще говорим пак.
Тя излезе с тефтера — плод на близо два месеца усилена работа. Шай знаеше точно какво е намислила. Нямаше намерение да му направи копие. Щеше да го покаже на другия Фалшификатор, за да провери дали Шай е напреднала достатъчно, че той да може да довърши работата.
И ако той решеше, че случаят наистина е такъв, тя щеше да бъде екзекутирана — тихомълком, преди някой от останалите арбитри да има възможността да се намеси. Вероятно щеше да го направи лично Зу. И всичко можеше да свърши дотам.
Ден
59
Шай спа лошо тази нощ.
Беше сигурна, че е предвидила и се е подготвила за всичко. И все пак сега бе принудена да чака, сякаш с примка около врата. Започваше да се тревожи. Ами ако не беше преценила положението правилно?
Бе се погрижила записките в тефтера да бъдат възможно най-оскъдни и неразбираеми, и всяка от тях загатваше колко огромно количество работа бе необходимо за изпълнението на тази задача. Сбитият почерк, множеството препратки от една част към друга, огромните списъци с неща за вършене… Всички те щяха да създадат впечатлението, че работата, описана в дебелата книга, бе неописуемо сложна.
Беше имитация. И то от един от най-трудните видове — имитация, която не имитираше конкретен човек или предмет. Имитираше тон.
„Стой далеч“, говореше тонът на книгата. „Изобщо не ти трябва да се опитваш да довършиш това. По-добре остави Шай да продължи с трудните части, защото иначе натоварването, което ще трябва да поемеш, е просто непосилно. А ако се провалиш… ще платиш за това с главата си.“
Тефтерът беше една от най-фините и сложни имитации, които някога бе създавала. Всяка дума в него беше истина — но в същото време и лъжа. Само един майстор на Фалшификацията би могъл да прозре истината — да забележи колко се бе потрудила да извади многобройни примери за опасностите и трудността на заниманията си.
Колко способен бе Фалшификаторът на Фрава?
Щяха ли да я убият, преди да дойде сутринта?
Не можа да заспи. Колкото и да искаше и колкото и да трябваше. Броенето на часовете, минутите и секундите беше живо мъчение. Мисълта как идват за нея, докато лежи заспала… тя беше още по-лоша.
В края на краищата стана и взе няколко от разказите за живота на Ашраван. Пазачите, които пак играеха карти на масата, ѝ хвърлиха по един поглед. Единият дори кимна леко в знак на съпричастие към зачервените ѝ очи и изтощението, което лъхаше от стойката ѝ.
— Да не ти е светло? — попита той и посочи лампата.
— Не — отговори тя. — Просто не мога да избия една мисъл от ума си.
Прекара остатъка от нощта в леглото, вглъбена над записките за живота на Ашраван. Раздразнена, че ѝ бяха отнели досегашните записки, тя извади нов лист хартия и започна да си отбелязва неща, които да добави към тях, когато ѝ ги върнеха. Ако ѝ ги върнеха.
Усещаше, че най-после започва да разбира защо Ашраван е изоставил младежкия оптимизъм. Или поне разбираше факторите, чието съчетание го бе тласнало далеч от него. Приемането на корупцията и компромисите със собствения морал бяха част от тях, но не основната част. Липсата на самочувствие също бе допринесла, но не тя беше решаващият фактор.
Не. За падението на Ашраван имаше заслуга самият живот. Животът в двореца; животът като част от империя, която се движеше монотонно и непрекъснато като часовник. Всичко работеше. Е, да — не толкова добре, колкото би могло. Но все пак работеше.
Да се възпротивиш на установената система би коствало усилия, а понякога бе трудно да събереш воля за такова нещо. Той бе живял спокоен живот, без излишни натоварвания. Не беше мързелив, но не беше нужно да си мързелив, за да се оставиш да те погълне потока на имперската бюрокрация — да си кажеш, че следващият месец ще поставиш искане да изпълнят нарежданията ти за определена промяна. С времето просто бе станало по-лесно да се носи по течението на огромната река, наречена Империята на Розата.
Накрая бе започнал да става капризен и склонен да си угажда. Беше започнал да отделя повече време на разкрасяването на двореца, отколкото на живота на поданиците си. Бе позволил на арбитрите да поемат все повече и повече от управленските отговорности.
Шай въздъхна. Дори това описание на характера на императора бе прекалено опростено. То не обясняваше кой е бил той и в кого се е превърнал. От изреждането на събитията в хронологичен ред не се разбираше нищо за буйния му нрав, любовта му към аргументираните спорове, вкуса към изящното или навика му да пише ужасни, наистина ужасни стихотворения и след това да очаква от всичките си поданици хвалебствия за това колко са прекрасни.