Не се долавяше и арогантността му, нито тайното му желание да беше живял друг живот. Затова беше препрочитал записките си отново и отново. Може би бе търсил повратната точка — момента, в който бе поел по грешния път.
Не е разбирал, че в човешкия живот рядко може да се посочи очевидна повратна точка. Хората се променяха бавно, в течение на времето. Не можеше да направиш една стъпка и да се озовеш на коренно различно място. Първо пристъпваш малко встрани от пътеката, за да избегнеш някой камък. За известно време продължаваш да вървиш успоредно на пътя, но след това се отклоняваш леко в едната посока, за да стъпваш по по-меката почва. После спираш да внимаваш и не забелязваш как се отдалечаваш все повече и повече. И накрая се озоваваш в погрешния град и се питаш защо пътните знаци не са те отвели до някое по-добро място.
Вратата на стаята ѝ се отвори.
Шай се изправи рязко в леглото и едва не изпусна записките си на пода. Идваха да я отведат.
Но… не. Вече беше сутрин. Светлината се процеждаше през цветното стъкло на прозореца, а стражниците се изправяха и протягаха. Вратата бе отворил Кръвноотпечатващият. Изглеждаше, сякаш пак го мъчи махмурлук и носеше свитък с листа хартия в ръка, както често се случваше.
„Тази сутрин подрани“, помисли си Шай и погледна джобния си часовник. „Защо е дошъл така рано днес, като се има предвид колко често закъснява?“
Кръвноотпечатващият я поряза с ножа си и постави печата на вратата, без да каже дума, а болката пламна в ръката ѝ. След това излезе веднага, сякаш бързаше за някаква уговорка. Шай го проследи с поглед, после поклати глава.
Миг по-късно влезе Фрава.
— О, вече сте станали — отбеляза тя, докато Изличителите ѝ отдаваха чест.
След това пусна тефтера на масата на Шай със силно тупване. Изглеждаше раздразнена.
— Писарите са готови. Продължавайте с работата.
Арбитърът излезе от помещението с бързи стъпки, а Шай се отпусна обратно на леглото и въздъхна от облекчение. Номерът ѝ беше проработил. Беше си спечелила още няколко седмици време.
Ден
70
— Значи този знак — започна Гаотона, като посочи една от скиците на окончателните печати, които скоро щеше да издълбае — обозначава времето или по-точно един конкретен момент… преди седем години?
— Да — отговори Шай и издуха праха от края на печата на душата, който току-що бе гравирала. — Учите се бързо.
— Всеки ден претърпявам хирургически операции, така да се каже — каза Гаотона. — Чувствам се по-спокоен като знам с какви точно скалпели работят върху мен.
— Промените не са…
— Не са постоянни — довърши той. — Да. Или поне така повтаряте непрекъснато.
Той протегна едната си ръка към нея, за да може да ѝ постави печата, и продължи:
— Но все пак се питам нещо. Когато човешкото тяло бъде ранено, то зараства. Но ако му оставят рана отново и отново на едно и също място, ще му остане белег. Душата няма как да бъде много по-различна.
— Като изключим факта, че всъщност е напълно различна — отбеляза Шай и притисна печата към кожата му.
Той така и не ѝ бе простил напълно за онова, което бе сторила с шедьовъра на Шу-Жен. Тя долавяше това по време на разговорите им. Вече не беше просто разочарован от нея. Сега ѝ беше ядосан.
Но гневът отслабваше с времето и двамата отново работеха заедно без проблеми.
Гаотона наклони глава и отбеляза:
— Ето това… Това вече е странно.
— В какъв смисъл е странно? — попита Шай, докато следеше секундарника на часовника си.
— Спомням си, че сам съм настоявал пред себе си да стана император. И… вече изпитвам неприязън към себе си. Задето… Майко на светлината, наистина ли е мислел така за мен?
Печатът остана на мястото си в продължение на петдесет и седем секунди. Толкова стигаше.
— Да — отговори му Шай, когато знакът на ръката му избледня и изчезна. — Смятам, че именно така е мислел за теб.
Усети радостна тръпка. Печатът най-после бе проработил!
Вече беше близо. Близо до това да разбере императора, близо до решението на загадката. Когато усетеше, че скоро ще завърши някой проект — някоя картина, мащабна Фалшификация на душата или скулптура, — настъпваше момент, в който успяваше да види цялата си творба, дори още далеч да не беше готова. От този момент нататък, тя считаше работата си за приключила; останалите процедури по окончателното ѝ довършване за нея бяха почти формалност.