Гаотона се обърна към нея, както седеше и му подаваше нов печат. Протегна ръката си колебливо.
— Започва да ми се струва — рече той, — че въпреки изричните усилия, които положихме, за да го предотвратим, ние все пак сме те подценили, жено.
— Добре — отговори тя. — Значи започвате да внимавате.
Тя постави печата и добави:
— А сега кажете: защо точно мразите риба?
Ден
76
„Трябва да го направя“, помисли си Шай, докато Кръвноотпечатващият ѝ пускаше кръв от ръката. „Днес. Може да е днес.“
В ръкава си бе скрила парче хартия — имитация на онези, които Кръвноотпечатващият често носеше в сутрините, когато пристигаше по-рано.
Беше мярнала петно восък върху едно от тях преди два дни. Бяха писма. Тогава ѝ беше просветнало. Бе грешала в преценката си за него от самото начало.
— Добри новини? — попита го, докато той омастиляваше печата си с кръвта ѝ.
Белите устни на мъжа се извиха в злобна гримаса.
— От къщи — продължи Шай. — Жената, с която си пишете. Онази в Джамар. Тя ти е изпратила писмо днес, нали? Пощата в двореца пристига сутринта. Почукват на вратата ти, доставят писмото…
„И това те буди“, допълни наум. „Затова идваш навреме през тези дни.“
— Сигурно ти липсва много, ако не искаш дори да оставиш писмата ѝ в стаята си, докато се върнеш — каза на глас.
Мъжът протегна ръка и я сграбчи за ризата.
— Остави я на мира, вещице — изсъска. — Казвам ти… Остави я на мира! Никакви магии или номера!
Беше по-млад, отколкото бе предположила. Това бе лесна за допускане грешка с джамарианците. Бялата им коса и кожа затрудняваха чужденците да определят възрастта им. Трябваше да го предвиди. Явно още бе младеж.
Шай сви устни.
— Говориш за моите магии и номера, докато държиш в ръката си печат, обагрен с моята кръв? Ти си онзи, който заплашва да изпрати скелетали по петите ми, ако избягам, приятелю. А пък аз най-много да поизлъскам някоя маса от време на време.
— Просто… просто… Аргх!
Младият мъж вдигна ръце във въздуха раздразнено и положи печата на вратата.
Пазачите ги наблюдаваха без особен интерес, с леко развеселени, но и неодобрителни физиономии. Думите на Шай бяха внимателно подбрани така, че да им напомнят колко безопасна е тя в сравнение с Кръвноотпечатващия и как не тя, а именно той се занимава с неестествени и нечисти изкуства. Стражниците бяха прекарали почти три месеца, като я наблюдаваха как човърка и рисува скици като безобиден учен, докато този мъж ежедневно ѝ оставяше рани и използваше кръвта ѝ за загадъчните си, ужасяващи магии.
„Трябва да изпусна хартията“, помисли си тя и наведе ръкав с намерение да остави фалшификата си да се изплъзне от него, докато стражниците не гледаха към нея. Това щеше да задейства плана ѝ, щеше да може да избяга…
„Истинската Фалшификация още не е готова. Душата на императора.“
Тя се поколеба. В момент на глупост, тя се поколеба.
Вратата се затвори.
Шансът ѝ се изплъзна.
Шай пристъпи към леглото си вцепенено и седна на ръба му. Фалшивото писмо продължаваше да си стои скрито в ръкава ѝ. Защо се беше поколебала? Нима инстинктът ѝ за самосъхранение бе толкова слаб?
„Мога да почакам още малко“, каза си. „Докато Отражението на същността на Ашраван стане готов.“
Повтаряше си тези думи от дни. Всъщност — от седмици. Всеки изминал ден, който я приближаваше до крайния срок, представляваше още една възможност за Фрава да нападне. Тя се беше върнала и пак бе взела записките ѝ, този път — под друг предлог, и ги бе занесла да ги проучат. Бързо приближаваха момента, в който на другия Фалшификатор нямаше да му коства особено много усилия да довърши работата ѝ.
Или поне така щеше да реши той. Колкото повече напредваше, толкова повече осъзнаваше колко невъзможна е поставената ѝ цел. И толкова повече копнееше все пак да я постигне.
Извади книгата, в която описваше историята на живота на императора, и скоро се задълбочи в поредно препрочитане на частите, в които се разказваше за детските и младежките му години. Мисълта, че той няма да оживее и че целият ѝ труд ще се сведе до евтина измама, предназначена да разсее околните, докато успее да избяга… Тази мисъл ѝ беше физически болезнена.