„Трябва да е някъде тук…“
Отвори рязко вратата на един от килерите в дъното на коридора и откри Кръвноотпечатващия на пода вътре. Очите му още бяха оцъклени от потрес, задето бе изгубил всичките си любимци така бързо един след друг.
Шайзан го стисна за предницата на ризата и го вдигна на крака. От усилието отново ѝ причерня пред очите. „Внимавай.“
Кръвноотпечатващият изхленчи.
— Върни се в блатото си — изръмжа тихо Шайзан. — Онази, която те чака, не се интересува, че си в столицата или че печелиш толкова много пари, или че правиш всичко това за нея. Иска само да се прибереш у дома. Затова ти пише писма с такъв тон.
Шайзан каза това заради Шай, която иначе би се почувствала гузно.
Мъжът се втренчи в нея объркано.
— Откъде… Ааргх!
Последното възклицание бе предизвикано от резкия удар на камата в крака му. Шайзан пусна ризата му, и той падна на пода.
— Сега — добави тя меко, като се наведе към него, — и аз имам от твоята кръв. Не ме преследвай. Видя какво направих с любимците ти. На теб ще сторя и по-лошо. Ще взема черепите, за да нямаш възможността да ги пратиш по петите ми отново. Връщай. Се. У. Дома.
Той събра сили да кимне едва-едва и тя го остави да трепери от страх и болка на земята, хванал окървавения си крак. Скелеталите бяха пропъдили всички наоколо, включително и стражниците. Шайзан се запъти с тежки стъпки към конюшните, но спря и се замисли. Не беше чак толкова далеч…
„Изгуби толкова много кръв, че си вече полумъртва“, каза си. „Не бъди глупава.“
Но все пак реши да бъде.
Малко по-късно, Шайзан влезе в конюшнята и откри само двама наплашени прислужника. Избра най-отличителния на външен вид кон от всички. И именно затова — защото яздеше коня на Зу, наметнала плаща му, — тя успя да препусне през портите на града и да изчезне, без да се опита да я спре жива душа.
— Истината ли ми каза тя, Гаотона? — попита Ашраван, загледан в отражението си в огледалото.
Гаотона вдигна поглед. „Дали, наистина?“, зачуди се. С Шай никога не можеше да бъде сигурен.
Ашраван бе настоял да се облече сам, въпреки че явно бе отслабнал от дългото лежане. Гаотона бе седнал наблизо и се опитваше да се ориентира сред бурята от различни чувства, които бушуваха в него.
— Гаотона? — попита Ашраван, като се обърна към него. — Бил ли съм ранен, както твърдеше онази жена? Обърнал си се към една Фалшификаторка да ме излекува, вместо към обучените ни Преотпечатващи?
— Да, Ваше Величество.
„Израженията на лицето“, помисли си арбитърът. „Как е успяла да ги възпроизведе така точно? Начинът, по който смръщва вежди, точно преди да зададе въпрос? Начинът, по който накланя глава, когато не му отговарят незабавно. Стойката му, начинът, по който маха с пръсти, когато говори за нещо, което според него е особено важно…“
— Фалшификаторка от май-понски произход — продължи императорът, докато пъхаше ръцете си в ръкавите на обтъканата си със злато връхна одежда. — Не виждам защо е било необходимо да прибягвате до такова нещо.
— Беше ранен прекалено тежко. Не беше по силите на Преотпечатващите ни да те излекуват.
— Мислех, че са способни на всичко.
— Ние — също.
Императорът погледна червения печат на ръката си. Изражението му охладня.
— Това ще ми бъде като окови, Гаотона. Ще бъде бреме.
— Ще го понесеш.
Ашраван се обърна към него.
— Виждам, че смъртната опасност, надвиснала над живота на господаря ти, не те е накарала да се отнасяш към него с по-дълбоко уважение, старче.
— Напоследък се чувствам много уморен, Ваше Величество.
— Съдиш ме — рече Ашраван и се обърна отново към огледалото. — Както винаги. Пресвети дни! Някой ден ще се отърва от теб. Разбираш това, нали? Ако не бяха отдавнашните години, в които ми служеше вярно, отдавна вече щях да съм те изхвърлил.
Беше просто главозамайващо. Това наистина беше Ашраван — Фалшификация толкова умела и съвършена, че Гаотона никога не би се досетил за истината, ако вече не я знаеше. Искаше му се да вярва, че душата на императора все още е обитавала тялото му и че печатът просто я е… разкрил отново.
Това би било много удобна самозаблуда. Може би наистина щеше да повярва в нея след време. За съжаление, обаче, бе виждал очите на императора преди. И знаеше… знаеше какво е направила Шай.
— Ще отида при останалите арбитри, Ваше Величество — каза Гаотона и се изправи на крака. — Ще искат да ви видят.
— Добре тогава. Свободен си.
Гаотона закрачи към вратата.
— Гаотона.
Старецът се обърна.
— Три месеца на легло — каза императорът, загледан в отражението си в огледалото, — и на никого не е било позволено да ме вижда. Преотпечатващите не са могли да помогнат с нищо. А те могат да излекуват всяка обикновена рана. Но се е случило нещо с ума ми, нали?
„Не трябваше да се досеща за това“, помисли си Гаотона. „Тя каза, че няма да го втъкава в душата му.“
Но Ашраван бе притежавал остър ум. Дълбоко в себе си, той бе наистина прозорлив — от самото начало. Шай го беше възстановила такъв, какъвто е бил — нямаше как да го спре да не мисли.
— Да, Ваше Величество — отговори арбитърът.
Ашраван изръмжа.
— За твое щастие, рискованото ви решение се е оказало правилно. Но е възможно да сте съсипали предишната ми способност да мисля. Възможно е да сте продали самата ми душа. Не знам дали да ви накажа, или да ви наградя, задето сте поели такъв риск.
— Уверявам ви, Ваше Височество — каза Гаотона на излизане, — че вече преживях няколко месеца, които бяха за мен като най-строгото наказание и най-голямата награда едновременно.
И напусна стаята, като остави императора да се взира в огледалото и да размишлява над огромните последици от току-що наученото.
За добро или за лошо, императорът им се беше завърнал.
Или поне — едно негово копие.