Тя се обърна и извади Отражението на същността, което щеше да я превърне в ловец, способен да оцелее в дивата природа. Фрава щеше да очаква от нея да върви по пътищата — но вместо това, тя щеше да поеме право през най-големия гъсталак, в самото сърце на Соджианската гора. Там щеше да може да се скрие най-добре. След няколко месеца щеше да я напусне и да продължи внимателно през провинцията, откъдето щеше да се заеме със следващата си задача: да открие императорския шут, който я беше предал.
Засега искаше само да се отдалечи възможно най-много от стените, дворците и имперските интриги. Шай се покатери на седлото и се сбогува както със столицата, така и с мъжа, който я управляваше в момента.
„Живей добре, Ашраван“, помисли си тя. „И ме накарай да се гордея с теб.“
Късно тази вечер, след като бе изслушал цялата реч на императора, Гаотона седеше до познатото огнище в личния си кабинет и разглеждаше тефтера, който Шай му беше дала.
И му се удивляваше.
Тефтерът беше точно копие на печата на душата на императора — подробно, с обяснителни бележки. Всичко, което Шай бе направила, се разкриваше пред него тук.
Фрава нямаше да открие начин да контролира императора, понеже такъв нямаше. Душата му беше завършена, здраво заключена и изцяло негова. Което обаче не означаваше, че той беше съвсем същият, какъвто беше някога.
„Както виждате, позволих си някои волности“, обясняваше Шай в бележките си. „Исках да възпроизведа душата му колкото можех по-точно. Това беше задачата и предизвикателството, които бяха поставени пред мен. Така и направих.
Но след това продължих и изведох нещата още няколко стъпки напред — укрепих и засилих присъствието на някои спомени, а други отслабих. Внедрих дълбоко в Ашраван някои условности, които ще го провокират да реагира по определен начин, когато разбере за опита за покушение и лечението си.
Това не променя душата му. Не го прави различен човек. Само го подтиква леко да поеме по даден път — също както един хитър измамник би насърчил жертвата си да избере дадена карта. Това е все пак той. Той — такъв, какъвто е могъл да бъде.
Кой знае? Може би това е той — такъв, какъвто е щял да бъде.“
Гаотона никога нямаше да успее да се досети за това сам, разбира се. Познанията му в тази област бяха ограничени. Подозираше, че дори да беше специалист, пак нямаше да успее да различи какво е направила. В записките си, тя обясняваше, че целта ѝ е била да бъде така деликатна и внимателна с промените, че никой друг да не успее да ги открие. Освен ако не познаваше императора отпреди, и то — от много, много близо, човек дори не би заподозрял какво се е случило.
Сега, след като бе прочел бележките, Гаотона успя да забележи промените. Фактът, че Ашраван се бе разминал на косъм със смъртта, щеше да го накара да се замисли дълбоко — и задълго. Щеше да потърси дневника си и да започне да препрочита разказите на младото си „аз“ отново и отново. Щеше да види какъв е бил и най-после щеше да направи истински опит да се върне към това.
Шай уточняваше, че промяната ще бъде бавна. Ашраван щеше да се превърне в човека, в който някога бе трябвало да се превърне, в течение на години. Във взаимодействията на печатите му бяха заложени скрити склонности, които щяха да го насочат незабелязано в посоката на самоусъвършенстването, вместо в тази на егоизма и угаждането на собствените прищевки. Най-после щеше да накара фракциите да приемат промените, чиято необходимост той — и много преди него — бяха забелязали още отдавна.
Накратко казано, той щеше да започне да се бори. Щеше да направи тази малка — но така трудна — крачка, с която да премине границата от човек, който мечтае, към човек, който действа. Гаотона виждаше всичко това на тези страници.
Откри, че по страните му се стичат сълзи.
Не за бъдещето на императора. Това бяха сълзите на човек, изправен пред един шедьовър. Истинското изкуство бе далеч повече от красота; далеч повече от умели похвати. Далеч повече от имитация.
То беше смелост. Контраст, но и деликатност. В тези записки, Гаотона откриваше творба, която можеше да си съперничи с тези на най-великите художници, скулптори и поети от всяка епоха.
Най-великото произведение на изкуството, което бе виждал някога.
Гаотона прекара почти цялата нощ, хванал благоговейно тефтера в ръце. Това бе крайният резултат от месеци трескава, неспирна работа и вдъхновение — породени от външен натиск, но освободени като дъх, затаен до последния момент. Суров, но изпипан до последния детайл. Смел, но пресметнат.