— Не. Не би могъл да направи подобно нещо.
— Тя е права — намеси се Зед. — Знам достатъчно за него, за да твърдя със сигурност, че на подобно нещо не е способен. Нужна му е душа. Душа като неговата. Иначе просто няма как да стане. По същия начин, по който не би могъл да продължи съзнанието си в скала, за да види какво мисли тя.
Ричард поглади долната си устна с показалеца си.
— Значи тогава не е Джаганг — промърмори под мустак.
Зед извърна очи с любопитство.
— Кое не е Джаганг?
Калан въздъхна. Понякога да се опитваш да следиш мисълта на Ричард бе като да се мъчиш да уловиш мравки с лъжица.
ШЕСТА ГЛАВА
ВМЕСТО ДА ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСА на Зед, Ричард сякаш отново бе избягал напред по съвършено различен път.
— Хармониите. Оправи ли се с тях? Би трябвало да е проста работа. Погрижи ли се?
— Проста работа ли? — Лицето на Зед се открояваше яркочервено на фона на разрешената му бяла коса. — Кой ти каза такова нещо?
Ричард сякаш се изненада от въпроса му:
— Прочетох го. Отговори ми, погрижи ли се?
— Решихме, че няма за какво да се „погрижим“ — отвърна Ан с леко отегчен глас.
— Точно така — измърмори Зед. — Какво искаш да кажеш с това, че е проста работа?
— Коло пише, че отначало били доста притеснени, но след известни проучвания установили, че Хармониите са просто оръжие, което лесно може да се обезвреди. — Ричард вдигна ръце във въздуха. — Откъде знаете, че няма да създадат проблем? Сигурни ли сте?
— Коло? По дяволите, Ричард, кой е този Коло?
Ричард махна с ръка, сякаш да помоли за търпимост, после се изправи и се завтече към прозореца. Повдигна парчето плат. Кокошката я нямаше. Докато той се навеждаше да надзърне навън в дъжда, Калан отвърна вместо него:
— Ричард откри в Кулата един дневник. Беше написан на високо Д’Харански. Той и една от Морещиците, Бердин, която разбира малко от мъртвия език, работиха здраво, за да преведат част от дневника.
Магьосникът, който го е водил, е живял в Кулата по времето на Голямата война, но името му така и не стана известно, така че двамата го нарекоха Коло — от една дума на високо Д’Харански, означаваща „вещ съветник“. Дневникът се оказа безценен източник на информация.
Зед се извърна и изгледа Ричард подозрително. След миг погледна отново Калан. Подозрението се усети и в гласа му:
— И къде по-точно откри този дневник?
Ричард закрачи назад-напред дълбоко замислен, потропвайки с пръсти по челото си. Сините очи на Зед очакваха отговор.
— В стаята на Плъзгата. В подземието на Голямата кула — отвърна вместо Ричард Калан.
— Голямата кула — гласът на Зед прозвуча обвинително. Той отново хвърли бърз поглед на Ричард. — Не ми казвай, че имаш предвид запечатаната стая.
— Именно. Когато Ричард унищожи Кулите между Стария и Новия свят, за да може да се върне тук, силите, охраняващи тази стая, изчезнаха. Именно там той откри дневника, скелета на Коло и Плъзгата.
Ричард се спря над дядо си.
— Зед, ще ти разкажем всичко малко по-късно. Точно в момента живо ме интересува какво ти дава основание да мислиш, че Хармониите не са тук.
Калан го изгледа смръщено.
— Тук ли? Как така тук?
— Тук, в този свят. Зед, откъде знаеш?
Старият магьосник му посочи с пръст празното място в кръга им около Милостта.
— Седни, Ричард. Нервираш ме, като сновеш така напред-назад, сякаш си хрътка, която иска да я пуснат навън.
Докато Ричард хвърляше последен поглед към прозореца, преди да седне до Зед, Калан попита:
— Какво представляват тези Хармонии?
— О! — сви рамене Зед. — Просто едни досадни същества. Но…
— Досадни! — Ан се удари по челото. — По-добре пробвай с катастрофални!
— И аз съм ги извикала? — попита Калан с нарастваща тревога в гласа. Тя бе произнесла имената на трите Хармонии, за да довърши магията, спасила живота на Ричард. Нямаше представа какво означават думите, но знаеше, че без тях Ричард щеше да умре.
Зед махна с ръка, за да разсее страховете й.
— Не, не се притеснявай. Както казва Ан, те имат на вика да създават проблеми, но…
Ричард повдигна панталона на коленете си и скръсти крака.
— Зед, моля те, отговори ми на въпроса. Откъде си сигурен, че не са тук?
— Ами Хармониите действат по тройки. Реечани, Сентроси, Васи.
Калан едва се удържа да не скочи на крака.
— Мислех, че не бива да се произнасят имената им на глас.
— Ти не бива да ги произнасяш. Нормален човек може да ги казва, без да причини нищо лошо. Аз мога да произнеса имената им на глас, без да ги извикам. Ан също, както и Ричард. Но не и изключително редки хора като теб.