Зед сви рамене.
— Подобно нещо не се е случвало никога преди, така че е трудно да се правят предположения. Може отровата да се разтвори във водите на Дамар и Дрън и да не причини никакви вреди или да засегне ограничен район. Щом Дрън се влее в морето, огромното количество вода може да обезвреди отровата, така че е възможно риболовът да не бъде засегнат. Може всичко да свърши само с няколко дребни неудобства.
На слабата светлина Зед заприлича на Калан на бял пламък. Той се наведе напред да погледне към внука си.
— Но — прошепна след малко — ако магията на гамбитовия молец бъде унищожена, твърде е възможно това да доведе до поредица от събития, които да сложат край на живота във вида, в който го познаваме.
Ричард обърса лицето си с ръка. Умът му не можеше да го побере — как е възможно подобна катастрофа да надвисне над Средната земя! Зед повдигна вежда.
— Започваш ли да схващаш? — Той остави неловката тишина да се промъкне в стаята, след което продължи: — Не забравяй, че говорим за една прашинка магия. Примерите могат да бъдат безброй.
— Хармониите идват от света на мъртвите. Този хаос със сигурност ще се окаже по вкуса им — промърмори Ричард, забил пръсти в косата си. — Това означава ли, че ако магията изчезне, като най-напред пострадат най-слабите, гамбитовият молец ще бъде сред първите жертви?
— А колко е силна магията на гамбитовия молец? — разпери ръце Зед. — Никой не може да каже. Може да е сред първите, а може да е сред последните.
— Ами Калан? Тя ще загуби ли силата си? Нейната сила я пази. Тя има нужда от нея.
Ричард бе първият човек, приел Калан такава, каквато е, заобичал я такава, каквато е — заедно със силата й и с всичко останало. Това всъщност се бе оказала неразкритата тайна на магията й и причината Ричард да бъде запазен от смъртоносното й влияние. Това бе причината те двамата да могат да споделят и физическите измерения на любовта си, без силата на Калан да унищожи Ричард.
Зед сбърчи чело.
— По дяволите, Ричард, не ме ли слушаш? Разбира се, че и тя ще загуби силата си. В нея има магия. А магията навсякъде по света ще изчезне. Нейната, моята, твоята. Но докато вие с Калан просто ще изгубите силата си, светът около вас може да загине.
Ричард прокара пръст по пръстта на пода.
— Аз и без друго не знам как да използвам дарбата си, така че за мен не би било твърде голяма загуба. Но за останалите ще е наистина ужасно. Не можем да допуснем това да се случи.
— За щастие не може да се случи. — Зед намести ръкавите си с многозначителен жест. — Просто си поиграхме на допускания — игра, подходяща за дъждовно време.
Ричард сви коленете си и ги обгърна с ръце, явно отново потънал в далечния си, усамотен свят.
— Зед е прав — каза Ан. — Всичко е само думи. Хармониите не са на свобода. Важното в момента е Джаганг.
— Ако магията бъде унищожена — попита Калан, — Джаганг няма ли да загуби способностите си на пътешественик по сънищата?
— Разбира се — отвърна Ан. — Но няма причина да смятаме, че…
— Ако Хармониите бяха освободени в този свят — прекъсна я Ричард, — как щяхте да ги спрете? Сигурно съществува някакво просто решение. Как щяхте да го направите?
Ан и Зед се спогледаха.
Преди който и да е от двамата да е успял да отговори, главата на Ричард се извърна към прозореца. Той изведнъж скочи и прекоси стаята на три крачки. Отмести парчето плат и надникна навън. Докато се оглеждаше в двете посоки, дъждът обливаше лицето му на талази. През мрачния следобед пробяга светкавица, малко след нея дойде и гърмът.
Зед се надвеси към Калан:
— Имаш ли представа какво става в главата на това момче?
Калан навлажни устните си с език.
— Струва ми се, че предполагам нещичко, но няма да ми повярваш, ако ти кажа.
Ричард извърна глава, заслушан. В тишината Калан също напрягаше слух да долови каквото и да е извън обичайните звуци на селото.
В далечината проехтя ужасеният писък на дете.
Ричард се спусна към вратата.
— Вие стойте тук.
Всички като един се спуснаха след него.
СЕДМА ГЛАВА
БЕЗ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ с калта, Зед, Ан, Кара и Калан тичаха след Ричард, който се носеше презглава из уличките между сгушените една в друга къщи. Калан трябваше да примижи, за да вижда през пелената от дъжд. Валеше като из ведро, а ледената вода хвърляше цялото й тяло в неволни спазми.
Ловците — техните постоянни пазители — изникнаха иззад водната завеса и се присъединиха към тях. Къщите, покрай които тичаха, бяха предимно едностайни и имаха поне по една обща стена със съседната къща, в някои случаи дори до три. Заедно образуваха гъст лабиринт, в който не можеше да се види никаква подредба.