Калан остана изненадана от бързия бяг на Ан, която следваше Ричард по петите. Кокалестите ръце на Зед се подмятаха отривисто. Кара, с дългите си крака, тичаше до Калан. Ловците се движеха очевидно без усилие, с грациозни, леки движения. Ричард, който тичаше начело, представляваше внушителна гледка с развяващото се на гърба му златоткано наметало. В сравнение със слабичките ловци, той приличаше на канара, връхлитаща върху тесните улички.
Продължи да следва извивките им, докато най-сетне сви вдясно зад един ъгъл. Един черен и два кафяви козела останаха заинтригувани от бягащото множество. Любопитство проявиха и група деца, играещи в миниатюрните дворове, засадени със зърно за кокошките. От праговете, отрупани със съдове и билки, надничаха жени.
При следващия ъгъл Ричард зави наляво. Забелязала носещата се към нея група хора, млада жена вдигна в прегръдките си плачещо дете. Притисна главицата му в рамото си и се прилепи до вратата, за да направи път на тичащите хора. През цялото време се опитваше да успокои момчето, което не спираше да пищи.
Ричард спря елегантно, но рязко. Останалите зад него направиха всичко възможно да не се блъснат в него. Уплашеният, ококорен поглед на жената се стрелна между хората, които изведнъж я наобиколиха край вратата.
— Какво има? — попита тя. — Какво искате от нас?
Ричард попита какво казва, преди тя още да е свършила. Калан си проправи път към първата редица. Детето, сгушило се в майка си, беше цялото изподраскано и от раните му течеше кръв.
— Чухме писъка на сина ти. — Калан нежно погали косицата на детето. — Помислихме, че има проблем. Притеснихме се за малкия. Дойдохме да помогнем.
Облекчена, жената пусна момчето на земята. Наведе се и притисна омазан с кръв парцал до драскотините, като в същото време редеше нещо успокоително.
Огледа тълпата, насъбрала се около нея.
— Унги е добре. Благодаря ви за загрижеността, но той си е момче. А момчетата понякога забъркват каши.
Калан преведе на останалите думите на жената.
— Откъде са всичките тези драскотини по тялото му? — попита Ричард.
— Каченота — отвърна жената, щом Калан й предаде въпроса на Ричард.
— Кокошка — каза Ричард, преди Калан да му е превела. Очевидно бе научил, че на езика на Калните „ченота“ означава кокошка. — Момчето е било нападнато от кокошка? Каченота?
Жената примигна, щом Калан преведе въпроса му. Циничният й смях заглуши шума от пороя:
— Да е нападнат от кокошка? — Тя махна с ръка и продължи да се смее, сякаш за да покаже, че не се е хванала на шегата. — Унги се мисли за велик ловец. Непрекъснато гони кокошките. Този път настигна една зад ъгъла и й се нахвърли, я тя го одраска, докато се мъчеше да му избяга.
Ричард клекна пред Унги и приятелски го погали по дългата тъмна косица.
— Гонил си кокошката? Каченота? Предизвиквал си я? Не е станало точно така, нали?
Вместо да преведе въпроса му, Калан клекна до него.
— Ричард, за какво е всичко това?
Той постави приятелски ръка на гърба на момчето, докато майката продължаваше да трие кръвта, стичаща се по гърдите му.
— Погледни белезите от нокти — прошепна Ричард.
— Повечето са около врата.
Калан въздъхна раздразнено.
— Момчето без съмнение се е опитало да вземе кокошката в ръце. Паникьосаното животинче просто се е мъчело да избяга.
Ричард с неохота призна, че е възможно да е станало точно така.
— Не е чак толкова зле — обади се Зед изотзад. — Мога да се погрижа за драскотините на момчето, а после да се скрием някъде от тоя отвратителен дъжд и да намерим по нещо за хапване. Пък и имам въпроси към вас.
Ричард, все още клекнал пред момчето, вдигна пръст, за да накара Зед да млъкне. Погледна Калан в очите.
— Попитай го. Моля те.
— Първо ми кажи защо — настоя Калан. — Заради онова, което ни каза Пилето ли? Затова ли е всичко? Ричард, човекът си беше пийнал.
— Погледни зад мен.
Калан се взря през плътната пелена от дъжд. От другата страна на тясната уличка, под капещата козирка от трева в ъгъла на сградата, една кокошка подреждаше перата си. Беше от породата, преобладаваща в селото на Калните.
На Калан й беше студено, отвратително, мокро. Започваше да губи търпение. Погледът й се върна върху изпълнените с очакване очи на Ричард.
— Една кокошка, която си търси подслон от дъжда? Това ли искаш да видя?
— Знам, че си мислиш…
— Ричард! — изръмжа му тя през зъби. — Чуй ме.
Тя замълча, не искаше да се кара с него, най-малко с него. Каза си, че той просто се безпокои за сигурността на хората. Но притеснението му й се струваше някак неуместно. Накара се да си поеме дъх. Сложи ръка на рамото му и го погали.