— Ричард, кофти ти е заради смъртта на Джуни. Аз изпитвам същото. Но това не означава, че има намесени зли сили. Може да е умрял просто от изтощение от тичането. Чувала съм, че се случва при млади хора. Трябва да се примириш с мисълта, че понякога се случва да умират хора — и не винаги можем да разберем причината.
Ричард огледа останалите. Зед и Ан се бяха заели да хвалят крехките мускули на Унги, за да отклонят, доколкото бе възможно, вниманието си от онова, което все повече започваше да им прилича на семеен скандал. Кара стоеше наблизо и оглеждаше напрегнато уличките. Един от ловците предложи на Унги да му покаже острието на копието си, за да отвлече вниманието на момчето от действията на майка му, която продължаваше да почиства раните му.
Явно нямайки намерение да се кара, Ричард отметна назад мократа си коса.
— Мисля, че това е същата кокошка, която изгоних от стаята преди малко — прошепна най-накрая той. — Същата, която ударих с пръчката на прозореца.
Калан въздъхна възмутено.
— Ричард, повечето от кокошките в селото изглеждат точно по същия начин. — — Тя отново погледна към козирката на отсрещната страна на улицата. — Освен това тя вече си тръгна.
Ричард се извърна, за да се убеди сам. Погледът му обиколи празната уличка.
— Попитай момчето дали е дразнило кокошката, дали я е гонило?
Застанала на сушина под навеса пред вратата й, младата жена почистваше раните на сина си, но не изпускаше от ухо разговора, който се водеше под носа й, макар и да не го разбираше. Калан облиза дъжда от устните си. Щом това е толкова важно за Ричард, реши накрая, няма друг избор, освен да попита момчето. Докосна малкия по ръката.
— Унги, наистина ли си гонил тази кокошка? Опита ли се да я хванеш?
Момчето, все още подсмърчайки през сълзи, поклати глава. Посочи покрива:
— Тя скочи срещу мен. — Унги размаха пръсти във въздуха, все едно дере с нокти. — Нападна ме.
Майка му се наведе и го плясна по дупето.
— Кажи истината на хората. Ти и приятелите ти непрекъснато гоните кокошките.
Огромните му черни очи примигваха срещу Калан и Ричард, застанали на неговата височина.
— Аз ще стана велик ловец като баща ми. Той е смел ловец, има белези от зверовете, които е ловил.
Щом Калан му преведе, Ричард се усмихна. Нежно докосна една от драскотините по тялото на детето.
— Ето, и ти ще имаш белег като на ловец, също като смелия ти баща. Значи все пак ти си гонил кокошката, както казва майка ти? Така ли беше наистина?
— Бях гладен. Прибирах се в къщи. Кокошката ме нападна — настоя Унги.
Майка му с възмущение го извика по име.
— Ами, те се нареждат на ей оня покрив. — Момчето отново посочи козирката над вратата. — Може да съм я изплашил, като се връщах, тичайки, към къщи, и да се е подхлъзнала от покрива върху мен.
Майката отвори вратата и набута момчето в стаята.
— Простете на сина ми. Малък е и непрекъснато си измисля разни историйки. По цял ден гони кокошките. Не за пръв път получава драскотини. Веднъж един петел му раздра рамото с гребена си. Въобразява си, че са орли. Унги е добро момче, но е малък и главата му е пълна с истории. Когато намери дъждовник под покрива, се втурва в къщи и крещи, че е намерил гнездо на дракони. И кара баща си да иде да ги убие, преди да са ни изяли.
Всички освен Ричард се изсмяха. Жената се поклони и тъкмо се канеше да се пъхне след сина си, когато Ричард я задържа за рамото, докато каже нещо на Калан.
— Кажи й, че съжалявам, че момчето й е пострадало. Вината не е била на Унги. Кажи й го. Кажи й, че съжалявам.
Калан се намръщи на думите му. При превода ги попромени малко, за да не бъдат изтълкувани погрешно.
— Съжаляваме, че Унги пострада. Надяваме се, че скоро ще се оправи. Ако не или ако някоя от драскотините се окаже по-дълбока, кажи ни и Зед ще излекува с магия момчето ти.
Майката се усмихна и кимна с благодарност, след което им пожела приятен ден и се пъхна зад вратата. Калан се съмняваше, че ще прояви такъв ентусиазъм, че да подложи момчето си на лечение чрез магия.
След като проследи с поглед затварянето на вратата, Калан стисна Ричард за ръката.
— Е, сега доволен ли си? Не се оказа, каквото мислеше.
Той за миг се вгледа в пустата уличка.
— Просто си помислих… — Най-накрая успя да се усмихне накриво. — Тревожа се за сигурността ти, това е.
— Докато всички и без друго сме мокри до кости — измърмори Зед, — можем да наминем да видим тялото на Джуни. Определено нямам намерение да стоя тук на дъжда, ако вие двамата решите да започнете да се целувате.
Зед махна на Ричард да тръгва напред и се постара да изглежда достатъчно настоятелен. Щом Ричард се поотдалечи, Зед хвана Калан под ръка и пусна останалите напред. Задържа я, докато те наберат малко преднина.