Обгърна раменете й с ръка и се наведе към нея, макар тя да бе сигурна, че думите му няма да бъдат чути през бумтенето на пороя.
— А сега, скъпа моя, искам да чуя какво е това нещо, дето мислиш, че няма да повярвам.
С крайчеца на окото си Калан забеляза напрежението, изписано на лицето му. Явно говореше сериозно. Реши, че ще е по-добре да го успокои.
— Нищо особено. Беше му хрумнала една налудничава идея, но аз се постарах да му влея малко разум. Всичко приключи.
Зед присви очи насреща й — гримаса, която можеше да събуди тревога, направена от магьосник.
— Знам, че не си толкова глупава, че да му повярваш. Тогава защо си мислиш, че аз съм? А? Ричард все още не си е избил идеята от главата. Тя все още го тормози.
Калан хвърли поглед към останалите. Бяха на няколко крачки напред. Макар да би трябвало Ричард да е начело, Кара, както винаги в защитна поза, си бе извоювала правото да върви пред него.
Калан не чуваше глас, но можеше да се обзаложи, че Ан си бъбри нещо с Ричард. Зед и Ан често избухваха един срещу друг, но очевидно вече бяха привикнали един с друг и се бяха научили да мелят брашно заедно.
Зед я стисна за ръката с кокалестите си пръсти. Ричард не бе единственият, който си бе наумил нещо.
Тя въздъхна и изплю камъчето:
— Подозирам, че Ричард си мисли, че в селото има кокошка-чудовище.
Калан инстинктивно посегна с ръце към носа и устата си, за да се предпази от вонята, но ги свали бързо, щом двете жени вдигнаха глава от работата си и се усмихнаха на малката група, сбутала се пред прага. От всички новодошли капеше вода, сякаш се бяха потопили едновременно в реката.
Двете жени приготвяха тялото на Джуни, украсявайки го с фигури от черна и бяла кал. Вече бяха усукали декоративни накитници от трева около китките и глезените му и бяха вързали на главата му кожен ремък, с втъкната в него туфа трева — както правеха ловците, тръгнали на лов.
Джуни бе положен на платформа от тухли от кал — една от четирите в помещението. От всичките течаха мътни ручеи вода. По пода бе разпиляна воняща мръсна слама. Разстилаха я всеки път, когато на някоя от платформите се поставяше тяло — за да попива течностите.
Сламата бъкаше от гадини. Когато нямаше тела на мъртъвци, оставяха вратата отворена, за да могат кокошките да кълват буболечките и насекомите.
Единственият прозорец се намираше вдясно до вратата. Когато за умрелия не се грижеше никой, еленовата кожа се спускаше върху прозореца, за да може тялото му да почива в мир. Двете жени бяха дръпнали кожата встрани и я бяха закачили на пирона на стената, за да може слабата светлина да осветява поне частично мрачната стая.
Телата не се приготвяха нощем, за да не се смущава покоят на душата, пътуваща към отвъдното. За Калните уважението към душата на умрелия бе закон. Някой ден можеше да се наложи да повикат именно нея на помощ на живите.
И двете жени бяха възрастни и се усмихваха, сякаш слънчевите им натури не можеха да потънат зад мрачната фасада на подобна тъжна работа. Калан предположи, че са специалистки в приготвянето на мъртъвците за погребение.
Забеляза ароматните масла, с които бе намазано тялото на Джуни. Те проблясваха там, където калта все още не бе положена. Благоуханията не можеха да задушат отвратителната воня, просмукала се в сламата и в цялото помещение. Калан се запита защо не сменят сламата по-често. Всъщност най-вероятно я сменяха, но просто последиците от разлагането, причинявано от смъртта, бяха неизменни. Може би именно заради това умрелите биваха погребвани бързо — или още в деня, в който бяха умрели, или най-късно на следващия. Джуни нямаше да чака дълго, преди да бъде положен в земята. Тогава духът му, убедил се, че всичко е както трябва, щеше да може да се присъедини към своите в света на духовете.
Калан се наклони към двете жени. От уважение към мъртвеца каза шепнешком:
— Нашите приятели Зед и Ан — тя вдигна ръка и посочи двамата — биха искали да огледат тялото.
Жените се поклониха от кръста и отстъпиха встрани, вземайки със себе си паниците с черна и бяла кал. Ричард проследи с поглед как дядо му и Ан поставят ръцете си върху тялото на младежа, как го оглеждат, без съмнение, с помощта на магия. Докато двамата се съвещаваха с приглушени гласове и провеждаха огледа си, Калан се обърна към двете жени и ги похвали каква чудесна работа са свършили и колко съжалява за смъртта на младия ловец.
Нагледал се на тялото на мъртвия си пазач, Ричард пристъпи към нея. Плъзна ръка около кръста й и я помоли да им предаде съболезнованията му. Калан прибави към своите думи и неговите.