Беата мигом застана нащрек. Никога не бе виждала по-решителен поглед от този в очите на приближаващата жена.
Дори не си направи труда да спре коня си. Просто скочи от него в движение и се стрелна към Фич. Беата го дръпна встрани. Жената се претърколи два пъти и скочи на крака.
— Спри! — изкрещя Беата. — Казах му, че ще оправя нещата с теб и той ще ти върне, каквото е твое!
Беата с удивление установи, че в ръката си жената стиска мастилено черна бутилка. Да скочиш от кон с бутилка в ръка. Може би Фич бе прав, че е луда.
Макар да нямаше вид на такава. Затова пък изглеждаше така, като че е готова на всичко, за да довърши започнатото, ако ще да отиде и на оня свят.
Жената, заковала небесносините си очи върху Фич, не обърна никакво внимание на Беата.
— Дай ми го и няма да те убия. Само ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.
Вместо да й го даде, Фич извади меча от ножницата. Той издаде звук, какъвто Беата, макар да бе привикнала към звъна на оръжие, никога не бе чувала.
Лицето на Фич придоби странно изражение. Очите му станаха огромни, сякаш всеки миг щеше да припадне или нещо такова. Погледът в тях бе определено странен — в него затрептяха пламъчета, от които тръпки я побиха. Беше някакъв дълбок поглед, изпълнен като че ли с прозрение.
Жената вдигна бутилката в една ръка, сякаш бе оръжие. Размаха пръстите на другата си ръка, мамейки Фич да я нападне.
Беата пристъпи напред, за да усмири жената и да могат да поговорят.
В следващия миг се намери на земята. Лицето й щеше да се пръсне от болка.
— Ти не се меси — с леден глас изрече жената. — Няма защо да пострадаш. Направи си услуга и остани където си.
Сините й очи се обърнаха към Фич.
— Хайде, момче. Или ми дай меча, или направи нещо с него.
Фич избра второто. Замахна. Беата чу свистенето на острието във въздуха.
Жената отстъпи назад и в същия миг хвърли бутилката към меча. Острието я разби на хиляди малки парченца, които заваляха като порой около Фич.
— Ха! — триумфално извика жената. — Засмя се злобно. — А сега ще си взема меча.
Замахна с китка. В следващия миг в дланта й щръкна червена кожена палка, привързана за китката й със златна верижка. В първия миг изглеждаше изпълнена с радостно очакване, което обаче скоро премина в объркване, докато най-сетне се превърна в чистосърдечно разстройване.
— Трябва да действа — промърмори на себе си тя. — Трябва да действа.
Вдигна глава и видя нещо, което я накара да дойде на себе си. Беата проследи погледа й, но не видя нищо странно.
Жената сграбчи униформата й и я вдигна на крака.
— Разкарай хората си оттук! Веднага!
— Какво? Значи Фич е бил прав. Ти си…
Онази стрелна ръка встрани.
— Гледай, глупачке!
Специалните Андериански стражи настъпваха към тях, бъбрейки помежду си.
— Тези са от нашите. Няма от какво да се притесняваш.
— Разкарай хората си моментално, иначе всички сте мъртви!
Беата изпуфтя, недоволна от факта, че някаква си полудяла непозната се държи с нея като с дете и раздава заповеди. Провикна се към сержант Мари Фовел, която бе на пет-шест метра от тях и идваше да види за какво е цялата суматоха.
— Ефрейтор Фовел! — провикна се Беата.
— Да, сержант? — отвърна Андерианката.
— Накарай тези мъже да почакат, докато свършим тук. — Беата вдигна ръце на хълбоците и се обърна към жената в червено.
— Доволна ли си?
Жената стисна зъби — и отново сграбчи Беата за униформата.
— Ах, ти, малка глупачке! Събери всичките си хлапета и изчезвайте моментално, иначе сте мъртви!
Беата започваше да се ядосва.
— Аз съм офицер от Андерианската армия и тези хора — Беата се обърна да посочи.
Мари Фовел се бе изправила пред новопристигащите и бе вдигнала ръка, казвайки им да изчакат.
Единият от мъжете безцеремонно издърпа меча си и го завъртя с небрежно, но мощно движение. Чу се характерният звук от удар на стомана в кост и тялото на Мари се разцепи на две.
Беата стоеше и не можеше да повярва на очите си.
Работейки при месар, тя бе виждала безброй пъти как се коли животно. Бе почиствала вътрешностите на безчет различни животни и за нея това бе нещо напълно нормално. Вътрешностите не можеха да я разстроят ни най-малко.
Гледката на строполилата се на земята Мари, чиито вътрешности плиснаха по тревата, от една страна, бе любопитна — вътрешностите й не бяха по-различни от тези на животно, само че човешки.
Мари Фовел, разсечена през кръста, ахна, вкопчила се в тревата, огромните й очи не можеха да проумеят току-що случилото се с тялото й.