— Но ако те…
— Мислиш, че врагът ще играе по вашите правила? Реалният живот е онзи, който отне живота на твоите млади колеги, и съдбата на мъртвите момичета е далеч по-приемлива от тази на останалите живи — това ти го гарантирам.
Беата бе толкова ужасена, че не можеше дума да каже. Разпаленият глас на жената поомекна:
— Е, не си виновна само ти. Предполагам, че е от възрастта — просто нямаш необходимите години, за да разбереш някои неща за действителността. От теб не може да се очаква да можеш да отделяш истината от лъжата. Само си мислиш, че можеш да го правиш.
— Защо толкова отчаяно искаше този меч?
— Защото принадлежи на Господаря Рал. Той ме изпрати да му го донеса.
— Защо ме спаси?
Жената я погледна. Зад тези студени, пресметливи очи не се виждаше и капчица страх.
— Предполагам, защото и аз някога съм била глупаво малко момиченце, хванато от лоши хора.
— И какво ти сториха те?
Жената се усмихна мрачно.
— Направиха от мен онова, което съм — Морещица. Ти нямаше да имаш този късмет. Тези тук са съвсем различни.
Беата никога не бе чувала за съществуването на Морещици. Вниманието и на двете бе привлечено от крясъците на Естел от платформата на Домини дирч.
— Трябва да продължа след меча. Предлагам ти да бягаш от тук.
— Вземи ме с теб.
— Не. Няма да ми помогнеш с нищо, само ще ме бавиш.
Беата знаеше, че е права.
— Какво ще правя?
— Ще си изнесеш задника оттук, преди тези мъже да са те хванали за втори път, в противен случай думата „съжалявам“ ще е нищожна в сравнение с това, което ще изпитваш.
— Моля те — промълви Беата и сълзите отново из пълниха очите й, — помогни ми да освободя Естел и Емелин.
Жената сви устни, сякаш обмисляйки молбата й.
— Онази — отсече накрая тя и посочи Естел. — На тръгване ще ти помогна да спасиш онази. После ще зависи от вас двете да избягате.
Беата видя как мъжът се залива от смях, опипвайки грубо и безочливо гърдите на Естел, която продължаваше да се съпротивлява. Усещането бе познато на Беата.
— Но трябва да спасим и Емелин — Тя посочи към бараките, където я бе отвел друг мъж.
— Тя е със счупен крак. Не можете да я вземете. Заради нея ще заловят и вас.
— Но тя…
— Забрави я. Какво ще я правиш? Ще я носиш ли? Престани да се държиш като глупаво дете. Мисли. Искаш ли да се опиташ да избягаш с тази, или искаш да те хванат със сигурност, докато се опитваш да измъкнеш и двете? Бързам. Решавай.
Беата с мъка си пое дъх, толкова й се искаше да не чува крясъците, долитащи от бараките. Не й се искаше да остава в лапите на тези мъже. Още пазеше спомена за един от тях.
— Избирам нея. Да вървим.
— Добър избор, дете.
Жената нарочно я наричаше така, за да я постави на мястото й с надеждата, че това ще й напомня коя е и ще спаси живота й.
— А сега ме слушай и прави точно каквото ти казвам. Не съм сигурна, че ще успееш, но това е единствената ти възможност.
Изпълнена с отчаяно желание да сложи край на този кошмар, Беата кимна.
— Ще се кача горе и ще нападна онзи мъж. Ще се погрижа да имате поне два коня. Докато ти се промъкнеш при конете, аз ще пратя момичето долу. Качи я на коня и изчезвайте. Не спирайте за нищо на света. — Жената посочи Дивото, отвъд Домини дирч. — Продължавайте напред, далеч от Андерия, отидете някъде в Средната земя.
— Как ще им попречиш да ни хванат?
— Кой е казал, че ще им преча? Просто вземете конете и бягайте, все едно от това зависи животът ви. Всичко, което мога да направя, е да се опитам да ви осигуря малко преднина. — Жената вдигна пръст пред лицето на Беата.
— Ако по някаква причина тя не успее да слезе по стълбите или да се качи на коня, остави я и бягай.
Беата, обезумяла от ужас, кимна. Единственото, което искаше, бе да се махне оттук. Вече не я интересуваше нищо и никой. Просто искаше да спаси кожата си. Тя стисна червения ръкав на жената.
— Казвам се Беата.
— Браво. Да вървим.
Жената скочи и се спусна напред приведена. Беата я следваше, имитирайки движенията й. Жената изненада в гръб един от войниците и го изрита през краката. Онзи се строполи и преди да успее да извика, тя скочи отгоре му, прекъсвайки дихателната му тръба с удар с лакътя. Още два бързи удара и той никога повече нямаше да проговори.
— Как го направи? — изумена попита Беата.
Жената се сниши заедно с Беата край високата трева зад мъжа.
— Години сериозни тренировки в занаята да убиваш. Това ми е професията. — Тя отново погледна към Домини дирч. — Стой тук, докато преброиш до десет, после тръгвай. Не брой много бързо.