Щом стъпи на пътя към имението на Министъра, близо до който бе разположен лагерът им, в далечината й се мерна карета, в чийто метален покрив за миг блесна луната. Беше на доста разстояние от нея, но тя все пак свърна встрани от пътя. Не искаше да среща никого, особено пък такъв, който би могъл да я разпознае.
Буцата в гърлото й заплашваше да я задуши, докато краката й я носеха към житната нива. По бузите й се изтърколиха безмълвни сълзи. Когато се поотдалечи от пътя, се свлече на колене и даде воля на чувствата си.
Загледана в стъкленицата в ръката си, проблясваща на светлината на луната, си помисли, че едва ли някога се е чувствала по-мизерно. Преглътна поредния стон, напомняйки си, че е за доброто на всички. Така беше. В това бе убедена.
Отпуши стъкленицата и остави тапата да падне на земята. Вдигна ръка, за да разгледа съдържанието й на светлината. Притисна с другата си ръка детето им; детето й; детето на Ричард. Преглътна сълзите си и вдигна стъкленицата към устните си. Спря, докато успее да уравновеси дишането си. Не искаше да си напълни устата с течността, а после да не успее да я глътне.
Свали съда от устните си. Отново се загледа в него на лунната светлина, мислейки си за всичко, което означава това.
В следващия момент обърна стъкленицата към земята.
Внезапно изпита вълна на облекчение, сякаш собственият й живот бе спасен и надеждата се бе възвърнала на света.
Когато се изправи, сълзите й бяха само спомен и вече изсъхваха на бузите й. Усмихна се с облекчение, с радост. Детето им беше спасено.
Захвърли празната стъкленица в нивата. Докато го правеше, забеляза недалеч мъж, който я гледаше. Замръзна. Той вървеше към нея целенасочено, бързо. Калан се обърна на другата страна и видя още мъже. Отзад я притискаха други. Всичките бяха млади и както забеляза, червенокоси.
Без да губи нито миг повече, утежнявайки допълнително положението си, тя се поддаде на инстинкта си и се спусна презглава към лагера им.
Вместо да се опитва да разкъса обръча, се насочи към онзи, когото бе забелязала първо. Той застана в готовност, приклекнал, разтворил крака.
Калан се хвърли отгоре му и го стисна за ръката. Вгледа се в очите му и разпозна в тях куриера на име Роули. Без да си даде труда да се замисли, в същата тази минута освободи силата си в него, готова за предстоящия тътен, който щеше да го погълне.
След като не се случи нищо такова, си припомни, че Хармониите бяха отнели силата й. Мислеше си, че я усеща вътре в себе си както винаги, но нея я нямаше.
В същия този миг на осъзнаване, разбиране и провал тя изведнъж наистина почувства магията си. Калан познаваше гъделичкащото й усещане, което те обзема с мощна сила, плъзва в теб подобно на змия в леговището си и е също толкова смъртоносна.
Дръпна ръката си, но знаеше, че е твърде късно. Отвсякъде я притискаха мъже, станали по-смели сега, след като вече я бяха пипнали. Прииждаха нови и нови.
Бе изтекъл само един миг, откакто бе хванала Роули и го бе пуснала. През този миг тя взе единственото правилно решение. Имаше един-единствен шанс — да се бие или да умре.
Изрита мъжа пред себе си в корема. Усети чупенето на кост при удара на ботуша й. Той се строполи на земята със сподавен вик. Калан го изрита в слабините. Замахна към очите на мъжа, настъпващ отляво.
Осигури си пролука. Спусна се към нея, но бе принудена да спре рязко, дръпната назад за косата с истинска жестокост. Завъртя се и изрита мъжа, като в същото време заби лакти в прииждащите от двете й страни.
Бе последният й удар. Хванаха я за ръцете. Получи тежък удар в корема. Веднага си даде сметка, че той й бе причинил нещо ужасно. Последва удар по лицето, после още един, от който остана като замаяна. Не можеше да си поеме дъх. Опита се да прикрие лицето си, но ръцете й бяха хванати. Последва порой от юмруци в корема й, от които остана съвсем без дъх. Други се нахвърлиха върху главата й, която се замята във всички посоки. Опита се да преглътне кръвта, бликнала в устата й, преди да се е задушила. Чу ръмженето на мъжете около себе си — подобно глутница кучета, че сумтенето, придружаващо усилията им да удрят с все сила. Обзе я нечовешкият ужас на безпомощността.
Дъждът от удари не спираше. Тя увисна безпомощна. Болката я пронизваше отвсякъде. Повалиха я на земята.
Обви я тъмнина, черна като самата смърт. В следващия миг болката потъна в нищото и тя полетя в милостивия покой на Светлината.
Ричард бродеше из житната нива като замаян. Всичко така се обърка. От товара, легнал на плещите му, сякаш не можеше да си поеме дъх. Не знаеше какво да прави. Хармониите, Императорският орден — — всичко вървеше наопаки.