И всички хора зависеха от него — без значение дали го разбират или не. Жителите на Средната земя разчитаха на него, за да отблъсне Императорския орден. Д’Харанците разчитаха на него, за да застане начело на страната им; Всички бяха изложени на опасност от Хармониите, които ставаха все по-силни с всеки изминал ден.
На всичко отгоре бе пожертвал толкова труд и усилия за народа на Андерия, а те му бяха отвърнали с предателство — и това бе съкрушително.
Най-лошото обаче бе това, че двамата с Калан трябваше да поставят всичките тези проблеми пред мисълта да имат дете. Той бе готов да рискува Шота, както бе готова и Калан. Бе наясно с опасността, която можеше да си навлекат с появата на едно дете, но бе готов да се бори за правото им на собствено бъдеще. Но как можеха да си позволят да се грижат за дете сега, когато Хармониите и Императорският орден с все сила се опитваха да разрушат този свят! Да се прибави и Шота към цялата каша, щеше да е напълно извън силите им. Калан също го разбираше, но той знаеше, че за нея е по-трудно, защото целият й живот бе минал в служба на дълга.
Но ако двамата не изпълнеха своята роля, своите задължения, целият свят щеше да попадне под робството на Джаганг. Ако Хармониите не го унищожат предварително. А идването на Хармониите на този свят бе станало единствено по вина на Ричард. И сега негова бе отговорността за изгонването им.
Както и да е, дори да успееше да разбере какво е направил Джоузеф Андер, оставаше Джаганг, с когото трябваше да се преборят, преди да мислят за дете. Калан разбираше и това. Той благодари на добрите духове за единственото хубаво нещо в живота му: Калан.
Осъзна, че вероятно е приближил доста до Феърфийлд. Калан щеше да се тревожи. Бе прекарал навън доста време. Не искаше да я притеснява. И без друго тя си имаше достатъчно грижи. Надяваше се да не се е разстроила от отказа му да имат дете точно в този момент.
Обърна се с намерение да се връща в лагера и сякаш до него достигна някакъв звук. Изправи се и се заслуша. Не можеше да каже от колко време се чува, защото досега не бе обръщал внимание на нищо друго освен на собствените си мисли, опитвайки се да намери разрешение на проблемите. Сега обаче напрегна слух. Счуха му се приглушени удари.
Без да спре и да се замисли, Ричард се насочи тичешком към шума. С приближаването си осъзна, че чува пръхтящи от някакво усилие мъже, задъхани, напрегнати.
В следващия миг ги видя — бяха цяла банда, биеха някого на земята. Ричард сграбчи най-близкия за косата и го дръпна назад. Под него забеляза кърваво тяло.
Бяха пребили до смърт нещастната си жертва.
Ричард позна човека, когото бе стиснал за косата. Бе един от куриерите. Доколкото си спомняше, името му бе Роули. В очите му блестеше див, безумен поглед.
Роули, видял срещу себе си Ричард, моментално нададе вик:
— Хванете го!
Ричард обви с другата си ръка врата му, стисна го за брадичката, наведе го напред, после дръпна рязко назад, Прекършвайки му врата. Роули се строполи на земята в безжизнена купчина.
Към Ричард се хвърли друг от мъжете. Инерцията на полета бе най-сериозната му грешка. Ричард го посрещна с разперена в лицето длан.
Докато вторият нападател все още летеше към безжизненото тяло на Роули, Ричард сграбчи трети за косата, дръпна го напред и забоде коляното си в брадичката му. Челюстта на онзи изпука, тялото му се свлече на земята.
Вече всички от бандата се бяха изправили, готови да се нахвърлят отгоре му. Той си даде сметка, че съвсем скоро може да сподели съдбата на бедната жертва в прахта. Единственото му предимство бе, че разбойниците вече бяха изтощени от боя. За сметка на това имаха огромно числено превъзходство, освен това бяха подивели от кървава жажда за мъст.
Точно когато се канеха да се нахвърлят едновременно отгоре му, явно забелязаха нещо, което ги накара да застинат по местата си. Ричард се обърна и видя майсторите на острието на Бака Тау Мана да изпълват нощта със свистящи във въздуха мечове.
Предположи, че сигурно са го последвали в самотната му разходка. Дори не бе разбрал, че са наблизо. След като те се заеха с бандата разбойници, Ричард коленичи край окървавеното тяло в утъпканото жито.
Който и да бе човекът, най-вероятно бе мъртъв. Ричард се изправи с мрачна въздишка. Загледа се в тъмната фигура, доскоро представлявала живо същество. Вероятно краят е бил ужасен.
Де да бе дошъл по-рано, по-бързо, този човек вероятно щеше да има шанса да оцелее. Изведнъж изпита непоносимост да гледа окървавеното тяло, както и околните, и отстъпи встрани.
Не бе изминал и няколко крачки, когато внезапно му хрумна мисъл. Обърна се и погледна. Примигна пред безумната мисъл, но тя не го напускаше — ами ако бе някой негов близък? Нима не би искал случайно оказалият се наблизо странник да направи за него каквото може? Той бе единственият, който можеше да помогне — ако изобщо бе възможно да се помогне. Сигурно си струваше да опита — дори човекът вече да е мъртъв, нямаше какво да губи.